Господин и госпожа Браун видяха за пръв път Падингтън на перона на гарата. Всъщност именно затова той се сдоби с толкова необичайно име за едно мече — защото гарата се казваше „Падингтън“.

Семейство Браун бяха дошли да посрещнат дъщеря си Джуди, която се прибираше от училище за ваканцията. Беше топъл летен ден и на гарата не можеше да се разминеш от хора, които заминаваха за морето. Влаковете пуфтяха, високоговорителите трещяха, носачите с викове търчаха напред-назад и изобщо беше такава олелия, че господин Браун, който го забеляза пръв, трябваше няколко пъти да повтори на жена си, преди тя да разбере какво й казва.

— Мече? На гара „Падингтън“? — и госпожа Браун удивено погледна съпруга си. — Не ставай смешен, Хенри. Не може да бъде!

Господин Браун отново намести очилата си.

— Ето го! — настоя той. — Видях го съвсем ясно. Там, до стойката за велосипеди. Носеше някаква странна шапка.

И без да чака отговор, той сграбчи жена си за ръката и я забута през тълпата покрай някаква количка, отрупана с чай и шоколад, покрай щанда с книгите и през една пролука сред купчина куфари до Бюрото за изгубени вещи.

— Ето го! — извика тържествуващо той и посочи един тъмен ъгъл. — Нали ти казах!

Госпожа Браун проследи накъде сочи ръката му, и едва различи нещо дребно и мъхнато в сенките. Стори й се, че седи върху някакъв куфар, а на врата му висеше табелка с неясен надпис. Куфарът беше стар и опърпан, а от едната му страна с големи букви пишеше „ПРИНАДЛЕЖНОСТИ ЗА ПЪТУВАНЕТО“.

Госпожа Браун се вкопчи в съпруга си.

— Боже, Хенри! — възкликна тя. — Явно си бил прав. Наистина е мече!

Тя се взря по-отблизо. Изглеждаше много необичайно мече. Беше кафяво, и то едно такова мърляво кафяво, а на главата му се мъдреше извънредно чудата широкопола шапка точно както беше казал господин Браун. Изпод периферията на шапката в нея се втренчиха две големи кръгли очи.

Щом видя, че от него се очаква да предприеме нещо, мечето стана и учтиво повдигна шапката си. Под нея се подадоха две черни уши.

— Добър ден — каза то тихо и отчетливо.

— Ъъ… Добър ден — неуверено отвърна господин Браун.

Настъпи тишина. Мечето въпросително ги изгледа.

— Мога ли да ви помогна с нещо?

Господин Браун явно се чувстваше доста неловко.

— Ами… не. Ъъ… Всъщност се чудехме дали ние не можем да ти помогнем с нещо.

Госпожа Браун се наведе към мечето.

— Ама ти си съвсем мъничко мече.

Мечето изпъчи гърди.

— Аз съм много рядко мече — отговори важно то. — Там, откъдето идвам, не са останали много като мен.

— И къде е това? — попита госпожа Браун.

Преди да отговори, мечето предпазливо се огледа.

— Тъмно Перу. И изобщо не бива да съм тук. Аз съм пътник без билет.

— Пътник без билет? — Господин Браун сниши глас и тревожно погледна през рамо. Сякаш очакваше да види зад гърба си полицай с бележник и молив, който записва всичко.

— Да — каза мечето. — Разбирате ли, аз емигрирах — и очите му се натъжиха. — Живеех с леля ми Луси в Перу, но се наложи тя да постъпи в пансион за пенсионирани мечки.

— Искаш да кажеш, че си изминал целия път от Южна Америка до тук сам-самичък? — възкликна госпожа Браун.

Мечето кимна.

— Леля Луси искаше да емигрирам, щом порасна достатъчно. Затова ме научи да говоря английски…………………………