Чета много материали на колеги, поставени в различни блогове и сайтове на интернет .Чета и коментарите. 
Дали са искрени или не- няма значение. Общото впечатление от тях извежда все пак някаква информация за мнението на някакъв поток от хора по дадена тема.
Много често тези коментари са ми помагали да разбера чисто практически неща и съм благодарна на колегите за това.
Още по-благодарна съм на онези, които са отправяли критика към мой или чужд текст. Те са разгаряли пожар от мнения и така още повече са подсказвали на този, който иска да види грешки и ДА ГИ КОРИГИРА.
Има една група коментари, които не са полезни. ТЕ СА КОМЕНТАРИ НА отрицането и толкова. Аз ги наричам: ,,реагирам и не мотивирам”. Не е етично, когато отвхърлиш нещо да не се обосновеш и да не предложиш решението, което ти смяташ, че е по-добро.
Не упреквам такива хора. Може да не са имали време да се обосноват. Може да не са догледали нещо в материала, който отхвърлят. А може- ей така- за лично забавление да са предизвиквали ,,искра”.
Хора всякакви.
Не за това е въпросът. А къде е причината?
Мисля, че ние в училище допускаме една малка грешка. Винаги сочим най-добрите за образец. Отправяме критика към грешното и създаваме конкуреция и враждебна среда между млади хора. После, когато те излязат в живота- вместо в разумен спор да търсят правилни общи решение, всеки се опитва да изкаже колко е по-добър от другия и настъпва ,,неединомислие” и анархия, деструктивност на разговора или общата дейност. Както казва народът ни : ,,Всяка коза за свой крак”. Така се утвърждава една българска черта: некомуникативност, недиалогичност. Ражда се безмислена конкуренция и озлобление. Няма краен продукт.
А когато не ни харесва управлението на страната, се чудим защо е така? Не сме възпитали единомислие на екипа, единодействие и откриване на решения за спорни ситуации в разумен, коректен и конструктивен спор. Нямаме работа в екип за постигане на крайна обща цел.
Сега някой колега ще подскочи и ще напише: ,,Не е вярно.От малки с децата работим по различни проекти, които изискват екипна работа”.
Да , така е. Но нещо не правим добре. Животът ни го показва за съжаление. Училището е много важно място! То допълва семейното възпитание и дава примери за онези, които нямат семейство.
Това не съм го измислила аз.
