Хората казват, че всяко нещо ,,първо” случило се с нас – остава завинаги в съзнанието ни…
Да, така е …
И сега- след толкова години вече- си спомням моя първи 15 септември. Той остана у мен с хубави и не толкова приятни моменти.
Хубавите:
-ранното събуждане по тъмно и вълнението за нещо много, много различно в моя детски свят
-новите дрехи
-новата ми чанта-не раница /тя беше кожена, синя и имаше презрамки, за да се носи на гръб/.
Спомням си водата, която мама плисна пред мен… Огромният училищен двор, пълен с хора малко ме уплаши…
И започна моето притеснение– не толкова хубавите моменти:
– обзе ме едно напрежение…
Започнаха да идват учителите и аз почнах да търся с поглед коя ще е моята. Тя беше за мен много важна, защото всички у дома ми бяха казали, че да си ученик, да си в клас е много важно, че учителят е най-умният човек, чиито думи аз трябва да чувам добре, а неговите нареждания са закон в клас…В ече си я бях представила: сериозна, млада…красива като мама… Към нас тръгна такава учителка и аз се зарадвах, но се оказа, че тя бе класна на съседния клас… До мен застана възрастна жена, с широка усмивка и топло изражение- тя беше моята първа учителка…Обърнах се и погледнах майка си. Тя ми кимна с глава… Подредиха ни… Започнахме да влизаме и тогава едно голямо момче изкрещя: ,, Зайци! “- едва не заплаках... Как така ? АЗ СЪМ УЧЕНИЧКА... и след този момент нямам спомен…
У дома помня само как споделих, че моята учителка е възрастна , но мама каза, че точно по тази причина тя е още по-ценна, защото знае как да обяснява всички уроци добре, защото е учила много ученици… А и в училище е важно какво ще науча аз и как ще се държа с всички там…
Това ми беше достатъчно, за да разбера, че ме чакат задължения, с които аз ще се справя, ако работя, слушам учителите и родителите си и ако се държа правилно…
/моите детски спомени…/
