Обичам при всяка възможност да общувам с хора, независимо от тяхното социално положение, религиозни убеждения или някаква етническа принадлежност… Слушам с удоволствие какво ми казват и така разбирам колко голям и колко необяснимо различен е човешкият свят…
В един от първите приятни и слънчеви дни на тази година лични дела ме отвяха на спирка на градски транспорт в град Девня. На този град повече познавам историческото минало. Бях разглеждала прекрасния ,,Музей на мозайката” , бях стигала до там само с кола, а сега … с транспорт и то по моя работа. Свърших, каквото имах да върша в Управлението на полицията и застанах на спирката, за да се върна отново във Варна.Оказа се, че автобус ще има след половин час и аз реших да си взема кафе в пластмасова чашка от павилиона в самата спирка. Влязох вътре. Имаше няколко мъже и жени- роми. Наредих се на опашката, но продавачката ме погледна- разбра, че не съм местна и ме попита какво искам. Казах, че ще почакам за кафе. Една от жените роми ме погледна, усмихна се и каза:
-Ама как ще чакаш за едно кафе! Дайте ѝ кафе на жената!
Притесних се, благодарих, но казах, че ще почакам. Жените продължиха със своите покупки. В това време влезе мъж-ром, на около 35-40 години. Носеше вестник в ръка. Размаха го и извика силно :
-Айде да ходиме в Индия , бе! У весника пише, че в Индия ще приемат цигани!
Жените се захилиха и едната каза:
-Никъде не отивам! Заминавай зад Индия!
Взеха си покупките и заедно с мъжа излязоха.
Аз също си взех кафето и застанах на самата спирка. Пред мен се открояваше малко площадче. Минаваха жени, мъже, млади хора- роми. Разговаряха, смееха се и даже се шегуваха силно на глас……
На пейката на спирката седяха двама мъже- роми, на възраст около 45-50 години. Напред -назад пред тях крачеше по-млад мъж, на около 30 години с бяло лице и сини очи, облечен в чисти дрехи. А до дървото пред спирката стоеше момче и разговаряше по скъп телефон. От тази компания малко се притесних, но си казах, че аз не им преча и не вярвам с нещо да ги подразня. Като изпих кафето, се огледах за кофа за боклук и там хвърлих чашката. Тогава единият мъж ми каза:
– Защо я фърли там?
Погледнах го със смаян поглед. Той разбра, че нещо не ми е ясно и продължи:
– Нали има чистачки? Те ще я почистят!
Макар, че бях обещала на себе си да се държа прилично, се обърнах към мъжете и зададох въпрос:
– Кофата е място за отпадъци. И много чистачки да има, ако всички хвърляме както ни падне , ще се затрупаме в боклуци. Я вижте в краката Ви колко хартии има. Не Ви ли дразнят?
И четиримата роми ме погледнаха. Тогава най-младото момче, което вече бе спряло да говори по телефона се наведе, взе хартията до пейката, хвърли я в кофата и тръгна нанякъде…….!!!!
ОНЕМЯХ………ТОВА РАЗБИ ПРЕДСТАВАТА ми за непоправимостта на тези хора…
И тъй като съм ,,даскал”, попитах мъжете има ли много деца в местното училище.
Единият каза, че имал свои 18 деца… Само дето не припаднах. Попитах го дали всички ходят на училище, а той каза, че не, защото не всички имали дрехи… Много се ядосах и му казах, че трябва да мисли за тези деца, а той, ухилен до зъби отговори:
– Ние циганите спиме без гащи
– Абе и аз спя така, ама имам само две деца.Тогава се намеси 30 годишния мъж и каза:
– Оставете го тоя. Аз съм учил само до 4 клас и не искам да бъде така с моето дете. Ще направя всичко, за да ходи на училище. И той започна да ми говори как неговите връстници вече искат децата им да са грамотни, как разбират, че това е важно и предпочитат да имат по-малко деца… Оттам разговорът ни премина за живота на местните роми, за техните обичаи и това- как не се обичат с татарите. Нищо не знаех за тази общност и те с удоволствие взеха да ми обясняват какви са разликите между татари и роми… Слушах, слушах… те разказваха…
Автобусът ми се приближаваше и аз ги попитах:
– Вие закъде ще пътувате?
-А-а-а… ние сме ,,спиркаджиите”. За никъде. Седим тук и чакаме с някой да си говорим. Ако дойдеш пак- ще те заведем да видиш и домовете ни…
– Ще дойда, но първо трябва да поработя за себе си и за Вас- усмихнах се закачливо и почти приятелски аз.
Влязох в автобуса. Настаних се. Когато погледнах към пейката на спирката- тримата ми махаха с ръце.
Махнах и аз и с пълна с мисли глава тръгнах към своя свят… от моята България.
Пак си мисля, че е хубаво да слушам всеки, който иска да ми каже нещо…
Най-малкото: получи се разказ.
-разказа за Вас лични преживявания и лични вълнения : ЛИЛИ
