Предлагам на вашето внимание един много, много интересен пътепис за една много, много непозната за нас страна, в която има много много опасности от всякакаво естествео и май малко, малко демокрация.

Конго
Автор: Меглена
Снимки: авторът

Демократична република Конго или доскоро позната в България и по света като Заир. Един бог знае как ще е следващото име на тази държава. Оказа се, че имената се сменят с всяка следваща нова власт и Заир било отхвърлено след свалянето на Мобуто Сесе Секо. За тази „приятна” личност има доста изписани и книги и статии. „Царувал” авторитарно и кърваво близо 40 години, натрупал лично състояние повече от милиард $, същевременно докарал голямата си и богата на ресурси страна до неимоверна мизерия. С подкрепата на Уганда, Бурунди и Руанда 1997 бива свален от власт и изпратен в изгнание първо в Того, след това в Мароко. Малко след това умира от рак.

Постколониална Африка е пълна с примери за такива тирани. Някой дори все още са на власт като в Зимбабве. Много от тях са били герои за народите си, но в последствие стават техен кошмар. Или както се казва – „how a hero turned bad”, „как героя стана лош”. Общо взето не е изненада, че потисканото, необразовано местно население няма изградени структури и обучени хора да се самоуправлява, след като белите си тръгват. Освен това повечето африкански страни са доста богати на различни природни ресурси и е доста лесно новоиздигналата се власт да се самозабрави „бъркайки в меда”. Обясними са и множеството кървави преврати, след които нищо не се променя –все пак има доста голяма опашка желаещи за кацата.
Път в Конго

Да оставим на страна моите геополитически разсъждения за континета и да се върнем на конкретното ми пътуване. Свалянето на Мобуто дава и начало на Първата Конгоанска Война, а година по-късно започва и Втората Конгоанска Война. Втората е най-кървавата война след Втората Световна Война с жертви над 5.4 млн човека (По някои данни броят на жертвите надминава 9 милиона – ще потърся линк. Бел.Ст.) Въпреки примирието установено 2003 в източните части и до днес не е спокойно и има спорадични въоръжени конфликти. Що се отнася до жените в Източно Конго – изнасилванията и сексуалните изстъпления са все още ненаказано ежедневие.

Моя милост представете си се запътваше именно към източната част на страната и по-точно граничен пункт село Бунагана и последваща спирка град Гома.

Село
Аз си знаех, че Конго няма да е конвенционално преживяване,но още от границата се започна с филма и до напускането на страната сякаш не живеех в нормалния свят, а в някаква паралелна изкривена реалност. Та значи още в Уганда няколко километра преди Бунагана се усети, че напускаме цивилизацията. Пътищата поизчезнаха и асфалт в следващите 3 дни щях да забравя какво е.

Стигнахме до една козя пътека с една дървена порта ( с подобни се заграждат пасищата у нас) и ни казаха това е то, след тази порта сте в Конго. Заклевам се по-екзотична граница не съм си и представяла. Върволица хора пренасяха къде на ръце, къде с ръчни колички, къде на нещо като дървено колело каквото сварят – в Конго всичко е дефицит. Една бабичка им помагаше с портата с/у дребни пари или нищо, зависи от минаващия. Наоколо обикаляха войници с калашници, черни пластмасови очила, гледайки лошо и строго над тях.

Дървен велосипед

Предупредиха ни да не си помисляме да изваждаме апаратите тук, понякога стреляли и без предупреждение. Закопах си апарата най-отдолу в раницата и гледах да не се зазяпвам много по военните. Нали знаете не е хубаво да те набележат в подобни ситуации. Всичкия народ си минаваше като у дома си, а нас подкараха към една полуразрушена сграда със счупени до един прозорци. Това било граничния контрол. Сложиха ни да седнем на 2 столчета, до един вързан с белезници за някаква тръба местен престъпник, а Емануел се затвори в стаята с един военен и каза да си траем. Той щял да ни подготви документите. По мое сведение 30$ струваше визата. В един момент Емануел ни извика в стаята. Застанахме прави (като ученици пред другарката) с/у бюрото, на което седеше митничаря. С нескрит сексуален интерес онзи разпита гида ни каква съм, какъв ми е спътника ми. Не знам всичко, за което си говориха около 30 мин, просто Емануел не искаше да ми го преведе и се червеше дори под черната си кожа. Викам си на акъла – чудно стартираме. След като задоволи любопитството си типа рече 50$ давайте и ще ви пускам. Аз ахаааа да възроптая, ама как така нали само 30$ и Емануел ме погледна кръвнишки млъквай и давай парите, че да се махаме. Спомних си, че тук корупцията е национален спорт и явно не е безопасно да се противим за 20$ отгоре.

По пътя

Тъкмо извадихме парите и човека започна да ни пише визите ( мдаа пишат се на един голям син лист размер А4) и в стаята нахълта един високомерен тип облечен в скиорско яке! На екватора! Верно навън пръскаше дъжд, ама си беше над 35С както и да го погледнеш. По-късно мисля открих някаква закономерност ( не мога да бъда сигурна дали съм 100% права де), но май пухените якета издаваха класова принадлежност и високо място в някоя от местните йерархии. Та влезе същия този, изгледа ни отгоре до долу и попита нещо околните. Със нескрито страхопочитание те му отговриха и се разбра, че това е ШЕФА. Последваха още 30 минути разговор по мой адрес. Вече взе да ми става некомфортно. После погледна стърчащите $, които първия митничар се беше опитал да скрие под листове хартия и тотално загуби интерес към мен. Благодаря ти боже, доларите са си долари и винаги са по-интерсни от някаква си там туристка. Измъкнахме се от стаичето със скъпоценните визи и бегом към Моузес и колата. Питах после пак оттук ли ще излизаме – аа не казаха, от друга граница по-голяма и откъдето минават туристите. Тази била някаква селска и непосещавана, но пък ни била по път. Леко си отдъхнах.

В колата вече се усещаше, че:

1. Моузес си е у дома

2. човешкият живот в Конго не е много ценен

Умиротворителни сили на ООН
Мерцедесът хвърчеше като луд по калната пътека, гордо претендираща да е м/уградски път. Хора по пътеката имаше хиляди, но никой не им обръщаше внимание и не се и опитваше да ги пази. Питах Моузес, ами ако блъснеш някой. А той ми се ухили – Ами нищо… те да си се пазят.
Страната изглеждаше сюрреалистично бедна и мизерна. Дори Бурунди беше в пъти по-напред.

И най-бедното индийско гето е по-добро, абе много ми е трудно да опиша колко е бедно и изостанало там. Дори нямаха истински колела, а само дървени такива (има ги на снимките). През километър, два имаше или военни постове или полиция. Военните подмихавахме с респект и без много да ги гледаме – все пак имаха калашници и сякаш знаеха как ги ползват. Полицията беше шумно освирквана и овиквана от Моузес – той им бил началник на всичките и нищо не можели да му направят. Явно в областта го знаеха, беше богат и законите за него бяха по-различни. Казвам областта, защото в Конго явно има официална власт в Киншаса, ама на 5000 км по въздух, става малко … Бог високо, цар далеко. А си имаха и местна областна власт. Имаха си и някаква неофициална власт на имащите пари, на имащите някаква, каквато и да е власт и отделно на някакво племенно ниво – разбирай тип „краля на селото”. Изобщо сложна и разклонена йерархична система, но пък изглеждаше много важно да се съблюдава и да се отдава почит/рушвет на съответния по-висшестоящ. Разбира се на върха на пирамидата са имащите калашник…

По едно време в една махала пред нас появи камион на ООН с мироопазващи сили – какво мироопазваха не е ясно, щото нищо не беше по-опазено отпреди да дойдат. Само дето едни пари сега се наливаха, за да миропазят уж. Та този камион по едно време удари рязко спирачки и от него наскачаха сините каски с все автомати и чудеса и затичаха напреко на улицата. Помислих си – е ся вече я втасахме и бях готова да залягам под седалката, ако се започне престрелка. Сега ми е смешно, щото се оказа, че бяха изтичали да си купят манго от една жена до пътя, но тогава си бях съвсем сериозна и доста поуплашена.

Калния път до Гома вървеше успоредно на границата с Руанда и от едната страна се виждаха хълмовете, от дугата поляни, възвишения и в далечината планински масив. Оказаха се вулканите ни. На едно място подмихаме обърната цистерна на пътя, а до нея войник с калашник по джапанки гледаше сериозно в стил „ е ся си ***** ” 😉

Вулкан Нирагонго

С наближаването на града не се появиха никакви признаци на благоденствие. Нямаше и как да стане де, защото влезнахме от страната, която 2002 година беше залята с лава от изригналия Нирагонго.
Цялата нова история на Гома и провинция Северно Киву

се върти около изригналия и залял ги вулкан, Първата и Втората гражданска война и избягалите 1994 година от Руанда главорези хуту. Все събития в никакъв случай не спомагащи за нормалния и спокоен живот. Ние пристигнахме там по светло и бързаха да ни настанят в хотела преди да се стъмнило. Всеки хотел има въоръжена военна охрана, а нас ни казаха да избягваме излизането след смрачаване.

Край вулкана
Щяхме да сме там 3 дни – 2 за вулкана и 1 за горила трека.По първоначален план трябваше да сме там само за вулкана, а горилите да гледаме в Уганда. Но милия Кенеди беше решил, че е по-лесно да се сдобие с разрешение за трека в Конго, а и техния парк бил по-интерсен и по-естествен, и по по и най. Е как да не е натурален и необлагороден, като там туристи няма толкова много. А освен това наскоро бунтовнически групи бяха избили семейство горили с калашници, с цел да компрометират сегашното ръководство на парка и тяхната група да заеме този пост. Това с цел издигане в йерархията на хората имащи някаква власт (реф. по-горе).

Край вулкана Нирагонго

Всъщност истина беше, че в Уганда разрешителното е 500$, а в Конго 300$, нищо че ние сме си платили на база 500$ за горила трек, що да не си прибере човека 2х200$ лесно, лесно. Започваше да става прекалено и да ми разваля настроението трайно.

Питахме кога ще се срещнем с Кенеди, ами той сега бил отсреща в Гисени, Руанда. Не се знаело ще идва ли в Конго, но в Гисени със сигурност ще ни покани на вечеря у тях. Не му искам вечерята искам си парите и яснота по въпроса с вулкана. Ей сега да се настаните и ще седнем да говорим и за вулкана казва малкия и ние се запътваме към стаите. Сградата на хотела е една 3 етажна основна къща и една едноетажна постройка отстрани. Казах си бре основната част изглежда поносимо, този път нали сме в Конго за нашите пари трябва да ни поглезят. Уви пак не бях познала … вкараха ни в задните постройки на едноетажната част, които изглеждаха необитаеми от поне 10 години. Осветление нямаше. Банята и тоалетната бяха външни, общи и не се заключваха. Вода всякаква липсваше. Ако искате вярвайте идеше ми да се разплача от безсилие. Може всичко да ми се е случвало когато пътувам сама, но поне винаги завися от себе си или природата в най-лош случай. Извиках Моузес и му показах в какво се очаква да нощуваме 3 вечери. Той вече знаеше колко пари сме платили и каза, че това е абсолютно безобразие и че Кенеди е мошеник и лъжец. Пое организирането на нов хотел (все пак сме на негова земя вече), но се оказа, че за тази вечер парите са дадени. Също така обаче, се оказа, че имат и далеч по-прилични стаи в настоящия ни хотел, които са пренебрежимо по-скъпи. Та преместихме се там със самостоятелна баня, осветление и течаща студена вода. Все още бяха занемарени и мръсни помещенията, но за 1 вечер ставаше.

Из Конго

После излязохме до бара на хотела да говорим за вулкана – тук вече чистосърдечно ни казаха, че нямаме шанс да изкатерим вулкана. От месеци насам не дават разрешителни. Едва ли причината беше изригването на съседния или серните изпарения, защото и подкупи не приемала управата на парка. Бях съсипана. Дойде и собственика на хотела и каза, че познава брата на кмета. Щял да звънне един два телефона и ако можел да направи нещо ще ни каже сутринта. То нещото можело и да струва малко, ама ние нали искаме вулкан. Искаме, искаме, ако трябва и кмета ще подкупим. Не се стигна дотам, щото май хотелиера се поизхвърли повечко и не ни потърси повече. Емануел каза, ние все пак утре да отидем в офиса на рейнджърите да им се молим, ако трябва и подкупим, а ние разбира се съгласихме. Но някак си виждах как езерото с жива лава, ще го гледам само на картинка … ;-(

Сутринта рано дойдоха и отидохме до новия ни хотел – чудно, малко, чисто хотелче с прекрасен изглед към езерото Киву, на същата цена като вчерашния. Добре де, Кенеди защо искаш всячески да разочароваш клиентите си ?!?

След това се отправихме към офиса на парка Вирунга, в чийто предели бяха вулканите и горилите. Чакахме пред заключените врати докато благоволят да ни приемат. После с „преклонени главици” си платихме първо за горилите, ми така де да видят склонни сме пари да даваме. И чак след това се започна пазарлъка за вулкана. В интерес на истината човека беше непреклонен – каза не, невъзможно. Опасно е и няма да ви пуснем. Аз почти пуснах сълзички, но и това не го умилостиви. Каза, елате след няколко месеца тогава евентуално ще сме отворили за изкачвания. Е дааа, на мен до Конго ми е удобно да идвам през ден, та няма проблем, ще наминавам да видя кога е отворен вулкана. Питаха ни защо не сме погледнали сайта на парка преди да дойдем и да видим, че е затворен от доста месеци насам. А де … хубав въпрос. Ами щото разчитахме за организацията на един алчен местен тип и незнайно защо очаквахме той да е честен и коректен, а не да ни лъже нагло до последно. По-късно рейнджъра, който ни беше водач при горилите спомена, че вулкана е затворен защото имало въоръжени групи, които се криели там и създавали проблеми на парка. Последно някакъв азиатец тръгнал нелегално с водачи нагоре и никога не се върнал. Колко е истина, колко не, не знам, ама лава езеро не видяхме. Но пък и нищо лошо не ни се случи.

Из Конго

Остатъка от деня премина в обиколки на кратера от където беше изригнал Нирагонго 2002 и засъхналата лава. Там се появи някакъв сополив тинейджър, които поиска да сме му платели такса за местния крал, че се разхождаме по земите му :О Оооо ей, сега му дадох пари! Абсолютно не бях склонна да продължават да ме обират местни шмекери и или щях да се обърна и да си тръгна, или да продължа без пари. От кога пък засъхналата лава си имала и крал?! Питам гида: нали сте с президент в Киншаса, какви крале измислихте сега? Ами то тук селата имали и крале, но каза нещо на сополанкото и минахме „гратис”.
Парк Вирунга

Преди все се чудех как ще изригва 2 дни вулкан и хората толкова няма да се помръднат за тия 2 дни, ами ще се оставят да ги залее лавата. Оказа се, че вулканичната активност е била първоначално в основния кратер, но на 2-рия ден избива на място, което никой не предполага и е в единия от крайните квартали на Гома, на над 20 км от кратера. Горките хора … В тази част все още всичко беше от засъхнала лава – улиците, колибите, оградите.

Наобиколихме останалото от града и пазара … нищо ново смрад и мизерия, един призрачно изглеждащ, но май работещ УНИВЕРСИТЕТ! А аз още страдах по вулкана си, та ми беше все едно какво ще правя, щом няма да е катеренето до кратера.
По пътя

Вчерта легнахме раничко, че много рано сутринта щяха да ни вземат с джип за горила трека. Що не с мерцедеса? Обичахме си го вече 😉 Ами то пътя бил лош малко нагоре и затова с джип. Ахааа, щото досега беше хубав нали 😀
Горили в парка Вирунга

Оказа се прекрасен е бил в сравнение с това, на което попаднахме на следващия ден. Малко след излизането от града се срещнахме с още един джип с 3-ма англичани и пикапа на рейнджърите водачи-пазачи. Потеглихме нагоре и 30 минути карахме по познатия черен кален път, но те в тази част Конго всичките са такива. Подминавахме селца и махали и тук вече познатото ни „музунгу” беше крещяно в прозорците ни и след нас, с такава сила сякаш се стараеха да си изплюят дробовете.

„Музунгу” на суахили означава бял човек и така ще бъдете наричани из цяла Източна Африка. Особено децата много обичат да подвикват „музунгу, музунгу”.

И както така си крещят около нас и ни махат като да сме английската кралица – джипа спря. Поглеждам аз напред и виждам огромни кални коловози и първия джип се носи с вратите напред в завоя. Пикапа с войниците засяда и почти се обръща пред нас, а нашия шофьор се чуди за какво са му късите и дълги скорости (не Моузес този път, той каза, че там не се качва)!?! Аз съм пред тотална клинична паника. Ако нещо се знае за мен, то е че изпитвам абсолютно неконтролиран и органичен страх от возене с кола, какво да говорим за офроуд. Имам няколко катастрофи като пътник и в момента в кола се чуствам сигурна само, ако карам аз. Та кошмара на кошмарите ми се материализираше пред мен. Очакваха ни 2 часа нагоре при такива условия. Първо се обърна нашия джип и като единствена жена ме качиха в кабината на пикапа, а спътника ми се качи на пейките при войниците отзад. После се обърна и другия джип, него трябваше да го изъкнем, че нямаше място за още 5 човека в каросерията. До горе се носехме наляво, нядясно, с врати и задница напред и настрани в завоите. Подскачахме по скали и камъни с различна големина. В някои участъци от едната ни страна имаше пропаст, от другата хора наредени покрай пътеката. Колчем пикапа поднесеше, ще ме прости господ, но се молех да е в посока хората, а не в пропастта ( ми да бягат в крайна сметка, то любопитството убило котката). След 2ч. видях една колиба пред нас, шефа на рейнджърите и шофьор най-сетне престана да „вай вай вай”-ка и каза, аааа днес успяхме. С треперещ глас питам: а случва ли се да не успявате. Ами зависело колко е валяло. Аз едва се свлякох от седалката, но явно съм имала призрачен вид + треперех доста, та ротата войници с калашниците стояха чинно и мирно да гледат уплашено бялата жена – ша мре ли, ша живей ли 😉 Пих вода, разходих се и се съвзех, че сериозен преход в джунглата ни чакаше да преследваме горилите.

Последва кратък инструктаж – нищо се не изхвърля в гората, нищо не се яде и пие при горилите, носи се маска когато сме при тях и не се доближават прекалено. Поехме към гората. Значи каквото казах за ходенето при шимпанзетата умножено по да кажем 5 беше тук. Един върви напред с мачете и сече непроходими храсталаци и фиданки. Влага, жега, насекоми. Гази се гняс, която не искам да знам какво беше, обувките ми още носят следите на тази кална смес. Пропада се в някакви естествено образували се ями. Върнах се с поне 10 синини от клони, дупки и спъвания в преплетени лиани. Изобщо силно пресечен и не лесен терен.

Тук е момента да се зарадвам на инвестицията си в качествени и високи обувки. Ако планирате подобни начинания – не пестете от обувки. Не е нужно да сте с панталон или раница последен писък на пътешественическата мода, но обувките нека са добри и качествени. Могат да си спасят и от изкълчвания освен всичко останало. Пред мен имах примери за недомислия в тази насока – 3-мата англичани с маратонки за спортуване в градски условия и камери тип сапунерка … И качествено се пребиваха и падаха и от горилите не знам какво успяха да си наснимат за спомен.

Освен тях в групата имаше още един мексиканец писател на свободна практика за National Geographic и един чичо с калашник да ни пази. Е от всички войници, точно той ли да ни се падне. Имам го сниман – държеше автомата като метла и не съм убедена, че знаеше как се ползва. Но подробнсти … по-добре да не си се налага да видим, може ли или не може да си употребява оръжието.

Честно казано не помня колко време газихме из джунглата, но поне 2 часа имаше, когато буквално на 2 метра от нас изникна ГОРИЛА!! Съвсем истинска, не в зоопарк. Наложихме маските и притихнаме да я гледаме и снимаме. Стоеше си кротко и невъзмутимо и гледаше в нищото. Адски спокойни и флегматични животни ми се видяха. Така било през деня когато почивали и им било топло. Не се плашеха от нас. Бяха цяло семейство с малко маймунче, няколко женски и няколко млади мъжкаря. По принцип мъжкарите в момента, в който станат на достатъчна възраст се бият за първенството в семейството, защото само главният мъжки има право да прави бебета на женските в групата. И така който победи има наследници, който не – напуска и тръгва да си търси с кой друг да се сбие. Имахме точно 1 час по часовник с тях и трябваше да си тръгваме, за да не свикнат животните прекалено много с хората. Връщането беше не по-малко трудно и времеемко, нищо че цепехме гората директно към края и.

Добрахме се до лагера и англичаните оставаха там с войниците, а ние и 2-та джипа обратно към града. Започвах пак да се впеценявам, въпреки увещанията на всички как надолу било по-лесно и безопасно. Да кажеш да не съм минала на идване оттам да ме баламосват, но аз много добре знам какъв е пътя. За капак започна леко да роси, та надеждите ми калта леко да се е втвърдила буквално се разтопиха. Слизането мина по следния начин – със затворени очи и здраво стиснала дръжката на вратата в относително нормалните участъци и пеша на силно разкаляните с големи коловози. Шофьора много ме убеждаваше да не слизам, но въпреки всичките му умения предпочитах пехотинството. Това предизвика небивал смях и изумление сред местното население – музунгуто гази кал като тях, а не се вози в колата. Хахаха. Ха ха, ама аз и душа нося и тя почти изхвръкна този ден. Като се прибрахме и изкъпахме имах чуството, че щом днес оцелях всичко друго мога да преживея и да се измъкна без проблем.

На другия ден Моузес трябваше да ни заведе на „черния паза” за антики, слонова кост и малахит, намиращ се в центъра на града 😀 Тъй като бях станала по-рано си
пуснах телевизора в стаята

Имаше само една програма – еквивалентна на Първа програма от да кажем 70-те години. Качеството – подобно. Предаваха военен парад в Киншаса по повод национален празник на Конго. По-късно разбрах, че празника е дефакто годишнина от смъртта на бащата на настоящия президент. Помен един вид му прави човека … с национален празник, почивен ден и военен парад. Дали и колко е по-различен от предходния тиранин издигнал личнсотта си в култ … ?! За доброто на конгоанци, дано е.

В парка Вирунга

По-късно си напазарихме амулети и маски за спомен и дори си признавам чистосърдечно аз си мисля, че единия амулет, който си взех наистина е стар и автентичен. Не казвам, че има кой знае каква стойност, но е стар … поне според мен. Слоновата кост на мен ми дойде скъпа, но ако имаш пари за харчене е доста изгодна. Диаманти така и не ни предложиха 😉 Прибрахме се да опаковаме багажа и да се изнасяме посока Руанда. Вече знаехме за найлоновите торбички и предвидливо си наредихме нещата така, че да не ни трябват и да ги изхрърлим в Конго. Тооо почти нямахме чисти дрехи вече, та нямаше кой знае какво да подреждаме.

Границата този път голяма, цивилизована и минахме като по учебник и двете страни. Първото нещо, което направих след това беше да си сложа facebook статус: Safe in Rwanda ( на сигурно в Руанда), колкото и странно да звучи това.

В обощение за Конго: интересно и колоритно е да се види и бих насърчила всеки, който реши да иде. Едва ли пътепис някога ще може да предаде истински характера на мястото, нравите и странните йерархични взаимоотношения. Усещането, че човешките животи тук имат ниска или дори никаква цена. И въпреки, че съм го описала като несигурно място смятам, че ако имате водач и спазвате основните правила за сигурност ще сте ОК. Уважавайте местните порядки, не снимайте много, а особено казарми, военни и полицаи никога. Ако ви потрябва местен гид мога да дам мейла на Емануел. Ще ви посрещне на границата, ще ви разведе и ще се погрижи за безопасността ви. Отделно той не иска предварително пари, за разлика от нашия измамник Кенеди.

E, лично аз не бих посетила тази ,,демократична стран”, в която постоянно тракат оръжия и всеки властник се стреми да стане господар без оглед на средстава  за тази своя цел… Лили

материал на : http://patepis.com/