Като цяло политиците не струват. Лъжат, крадат, прецакват и нищо добро никога не бива асоциирано с тяхната професия. Монарсите, макар и доблестни в повечето легенди, не са били по-различни. Някои от тях обаче са били напълно побъркани и остават запомнени от историята по-скоро заради лудостта си, отколкото заради подвизите си. Хора с много власт и никаква уравновесеност, те могат да покажат на дори най-корумпираните политици от днес, как да направят живота на своите поданици истински ад. Хитлер и Сталин – макар и пасващи на профила на душевно болни хора, няма да участват в този списък, тъй като диктаторите от подобен род не са притежавали титлата на монарх.

Юстин II – император на Византия (565 – 574)

Извинявайки болния му ум, хроникьорите го описват като “твърд човек”, но племенникът на Юстиниан I е съвършен исторически пример, за това колко тежка е императорската корона и как отговорността, която идва с нея, не е за тези със слаба психика. Още в началото на управлението си, той е натоварен с дълговете на предшествениците си и отбраняването на зле укрепена империя, която преминава през ужасна криза *точно каквато го очаква и императора*. След като персийците превземат най-стратегически ползотворната крепост в неговата империя, Юстин се “пречупва”. Започва се, когато поради пристъпи на лудост, жена му го съветва да абдикира и той отстъпва трона си на своя генерал Тиберий (Тиберий II Константин). От този момент нататък, Юстин прекарва последните четири години от живота си на инвалидна количка, на която бива разнасян и хапел всеки поданик, който посмеел да го доближи, а в по-тежките случаи, дори изяждал някои от тях. Единственото, за което се знаело, че го успокоява била музика, която трябвало да бъде свирена непрестанно из замъка му.

Ибрахим I – султан на Османската империя (1640 – 1648)

Незабавно след като наследява брат си и става султан, Ибрахим Лудият почти срива изграденото от предците му величие на османската империя, но за жалост на българския народ по това време, не успява. Доказвайки се като изключително некомпетентен лидер, той не оставя друг избор на отвратеният османски елит и със съгласието на собствената му майка, те извършват атентат срещу него. Изпращал е свои агенти до далечни места със заръката да му намерят възможно най-дебелите жени и да ги доведат в харема му. Колкото по-едри били, толкова повече той ги обожавал и дори назначавал някои от тях на високи държавни постове, независимо че не притежавали квалификациите за тях. Има история, *но легитимността ѝ не е гарантирана, тъй като съществува вероятността да е била разпространена от наследникът му, като пропаганда с цел антагонизирането му* в която се разказва, че след като научава, че някоя от двеста и осемдесетте му наднормени наложници се е осмелила да наруши верността си към него, Ибрахим заръчал всичките жени от харема му, да бъдат издавени.

Джордж III – крал на Великобритания (1760 – 1820)

Управлението *както и животът* на Джордж Уилям Фреферик било по-дълго от това на всеки друг крал преди него. Изпълнено било с военни конфликти, велики победи *тази в седемгодишната война и тази над Наполеон*, както и превръщането на Великобритания в доминиращата европейска сила из Индия и Северна Америка. След дълъг живот на величие, предполагаемо страдащият от порифия Джордж започва да потъва все повече в лудостта си, което му коства присъствието и овациите при битката във Ватерло, тъй като неговият син тогава властва като регент. Тази лудост установява репутацията му на изкупителната жертва за провалът на империализма в Британия, и като на безскрупулен тиранин из Щатите *което е нормално, тъй като от тяхна гледна точка той е човекът, заради когото започват Американската война за независимост*. Неговата лудост започва като леки прояви на ексцентричност, която приближените му смятат за нормална в тежките военни времена, но с времето се превръща в истерични и агресивни епизоди, които принуждават членовете на семейството му да го връзват. Бил е изключително интелигентен и стриктен владетел, познанията му по генеалогията на останалите знатни фамилии е била впечатляваща, имал е петнайсет деца и макар да е срещнал съпругата си по време на брачната им церемония, е живял щастлив и спокоен семеен живот. Умира болен, сляп и съсипан от мъка, заради загубата на любимата си дъщеря и няколко от синовете си. Последните 58 часа от живота си прекарва бръщолевейки небивалици.

Мери I – кралица на Англия (1553 – 1558)

Едничкото дете на Хенри VIII, което доживява зряла възраст, нейната лудост е изцяло въпрос на гледна точка. За едните тя е възстановителка на реда и вярата в една изстрадала държава, а за другите е тиранична убийца на протестанти, която страда от бащински комплекс. Проблемът на историята с нея се корени в това, че от ранна възраст баща ѝ отнема от нея двете най-ценни неща, които има – майка ѝ и вярата ѝ – само, за да се вмъкне под полите на Ан Болейн. Нейните братя и сестра правят всичко възможно да я държат далеч от полагащия ѝ се трон, докато накрая бива принудена да надигне Източна Англия срещу Джейн Пул – нейната братовчедка и след екзекуцията ѝ, Мери Тюдор най-сетне се възкачва на трона *нещо, от което баща ѝ се е обърнал в гроба*. Нейното управление започва с освобождаването от затвор на несправедливо обвинените от баща ѝ католически свещеници и продължава с историческото изтребление на протестантите. Акт, който ѝ спечелва прозвището Кървавата Мери, тъй като над 280 протестанти биват изгорени на кладата.

Чарлс VI – крал на Франция (1380 – 1422)

Чарлс Обичаният сяда на трона когато е на единайсет годишна възраст, което ако цифрите на горния ред не ви говорят нищо, се случва по време на стогодишната война с Англия. Заради младата си възраст, неговите чичовци държат властта до пълнолетието му (14 години), но отказват да я пуснат още седем допълнителни години, през които увеличават данъците, а това следователно довежда до няколко бунта. Вземайки властта в свои ръце, кралят преназначава старите съветници на баща си и за отрицателно време възвръща политическата и икономическа стабилност на Франция и така си спечелва прякорът. Име, с което ще бъде познат из кралството си следващите четири години, докато през 1392 внезапно получава епизод, в който заколва своите рицари и убива брат си. Оттам нататък епизодите са все по-чести, по-продължителни и все по-лоши – в продължение на месеци е мислел, че е направен от стъкло и е забранил да бъде докосван. Виел е като вълк по цяла нощ и често е беснял по коридорите, врещейки че враговете му са дошли за него, преставайки чак когато е припадал от изтощение. Властта му преминава в принцовете на кръвта*термин обозначаващ законните наследници на династията*, а с опитът на Джон Безстрашния да убие брата на Чарлс – Луи Орлеански, избухва гражданска война.

Хенри VI – крал на Англия (1422-1461) и крал на Франция (1422 – 1461)

Прекарал живота си в борби за два трона, неговата смърт предизвиква най-голямата династийна борба за трон, която светът дотогава е виждал. Наследявайки лудостта и трона на Франция от своя дядо *Чарлс VI*, както и този на Англия, когато е само на девет месеца, Хенри живее живот, вдъхновил трилогията от пиеси на Уилям Шекспир. Официално бива счетен за луд, когато след загубите на френските си територии, изживява психически срив. Изпада в състояние, в което е напълно неотзивчив към света около него, дори раждането на неговия наследник – Едуард от Ланкастър. Отърсва се от шизофренията си през 1454, когато войната за неговия престол *Известна като войните на розите* е започнала. Изградил се е като благочестив, честен и добродушен в очите на историците. Когато се хранел, пестял колкото можел повече, за да раздаде останалата храна на бедните, съветвал е и хранещите се на неговата трапеза да сторят същото. Щадил е осъдените на смърт престъпници и предатели, опрощавал е престъпленията срещу самия него, тъй като някои от тогавашните благородници правили опити за покушението му. Подобна наивна добросърдечност, би била подходяща за свещеник, но не и за владетел, затова често се случвало, жена му – Маргарет от Анжу, да използва своя строг и властен характер в аферите на държавното управление. Ако си мислите, че не сте чували за него – той технически е вдъхновението за Лудия Крал – Ерис Таргариен, след чието управление настъпва войната из Вестерос, за която се разправя в Игра на Тронове.

Хенри VIII – крал на Англия (1509 – 1547)
Макар да няма медицински доказателства за неговата лудост, всеки би се съгласил, че наследникът на Хенри VII *седналият на трона след Войните на Розите* си има своите странности. Отцепил се от католическата църква, екзекутирал пет от шестте си съпруги *последната оцеляла, защото той умрял първи*, причинил финансовата и икономическа разруха на Англия, Хенри бил човек, който не позволявал на нищо да застава на пътя му към желаното. Независимо екстравагантния му начин на живот, необузданото харчене и лакомия, той е успял да уговори обединението на Англия и Уелс, модернизирането на войнишките брони по модел на италианските, както и създаването на кралската военноморска флота. Въвел е печатната машина в кралството си, по съвет на един от подлите му съветници, тъй като подобно действие би улеснило разпространението на пропагандни слухове и оправдания на честите нелегално оторизирани екзекуции и осъждания, които се случвали по това време. Финансирал е групи, отдадени на разрушението на храмовете на християнски светци, започнал е война, защото Мери Стюарт *кралица на Шотландия* не искала да се ожени за сина му Едуард. В периода, когато душата му била най-очернена в очите на света, започнала и физическата му трансформация – след ловен инцидент, Хенри рязко надебелял толкова много, че трябвало да бъде придвижван с количка.

Мария I – кралица на Португалия (1777 – 1816)

Наследницата на Хосе I, Мария Франсишка Исабела Жузефа Антония Гертрудеш Рита Жуана де Браганса е първата кралица на Португалия, а през последната година от живота си – и на Бразилия. Позната на португалския народ като “Благочестивата”, нейната тежка меланхолия и фанатична религиозност установяват прозвището ѝ “Лудата”, с което е позната в Бразилия. Спохождана е все по-често от кризи, в които е бълнувала и е изпадала в несвяст, а състояние ѝ предполагаемо се дължи на заболяването порифия. Нещата отиват на по-зле, когато е съсипана от мъка по починалият си съпруг и превръща националните фестивали в траурни църковни церемонии. След загубата на сина си, Мария I е неспособна да продължи задълженията си на монарх, тъй като е диагностицирана като психично болна и започва лечението си при Франсис Уилис *същият лекувал Джордж III от порифия.*. За жалост лечението му не помага и когато кралицата е преместена в замъка си в Куелуз, тя е целодневно прикована на легло, а вечер ужасяващите ѝ писъци не секвали до ранни зори.

Ерик XIV – крал на Швеция (1560 – 1568)

Интелигентен, артистичен, политически амбициозен и ако присъствието му в този списък не го намеква – луд. Още през първата си година на царуване, Ерик Уаса успява да превземе Естония, а по-нататък отблъсва успешно многобройните атаки над кралството му. Поради силният си копнеж за териториално разширение, успява да предизвика братовчед си *крал на Дания* на сблъсък, а поради все по-тежката си параноя заръчва незаконното убийство на фамилията Стюр, което в неговите учи е оправдана екзекуция на предатели. След като лично наръгва оглавяващият споменатата фамилия, Ерик избягва в гората пищейки, че бива преследван от врагове. Изпадайки в дълбока депресия, той организира пищно погребение за всичките Стюр, но това не изчиства съвестта му и депресията става по-тежка. Бил е безкрайно раздразнителен и комплексиран – ако някой се подсмихнел в негово присъствие, той приемал, че му се подиграват и естествено ги екзекутирал. “Отегчаването на крал” било присъда по негово време, гарантираща смърт за престъпника. Отхвърлен е от пет кралици *сред, които Елизабет I, която ухажва години наред, независимо несъгласието на баща му за това.*, преди да се ожени за момиче от скромен произход. Бива отровен, но на публичната церемония съобщаваща смъртта му се обявява, че “е починал след дълго боледуване”.

Кристиан VII – крал на Дания и Норвегия (1766 – 1808)

Монарх жестоко изкривен от “твърдата ръка” на своите наставници. Крал, на който властта бива отнета от регента на трона, или от онзи, който се окажел най-вещ в политическите схеми. Мащехата му, подобно на старомодна приказка, е тази,  която успява да вземе юздите в свои ръце и тормози Кристиан да подписва заповеди, които подпомагат или узаконяват садистичните ѝ постъпки. Тиранична и зла, тя е забранявала на кралските слуги, да се подчиняват на заповедите издавани от него – кралят. Често е изпадал твърде надълбоко в халюцинациите си, говорил е неразбираемо, зашлевявал е други дипломати при обсъждането на държавни дела, обсебен е бил от физиката си, тъй като от малък е дребен и хилав. Играл е на прескочи кобила с всеки, който му се е покланял, до старини е бил инфантилен и вдетинен. Успял е дори да притесни личните си лекари за своето здраве, тъй като е бил обсебен от мастурбирането. Излизал е по улиците и заедно с бандата си са пребивали хората по улиците на Копенхаген и са подпалвали публичните домове. Уникалното в него е, че има принос към науките, тъй като с помощта на Максимилиан Хел са изчислили най-точно измереното *до днешна дата!* разстояние между Слънцето и Земята. Като цяло обаче е бил лош крал, който “чувал звук в главата си” и се е излагал на всяка от официалните си появи. Умира от инфаркт, който му бива причинен от силния страх, който изпитва,  когато вижда испанската войска да навлиза в Рендсбург.

Хуана Кастилска – кралица на Кастилия (1504 – 1555) и Арагон (1516 – 1555)

Жена, която от млада се е славела сред подчинените си с впечатляваща интелигентност. Обединила две кралства, чрез наследяването на монархическите си титли, тя е по-възхвалявана от от хората на изкуството, отколкото от историците наричащи я “Хуана Лудата”. Полудялата от любов кралица е вдъхновение за много художници и писатели от движението на романтизма през 19 век. След като загубва мъжа си Филип Хубави, след десет години щастлив брак, сестрата на Катерин от Арагон *жена на Хенри VIII и майка на следващата в този списък* изпада в тежко състояние на меланхолия, а после историците ѝ приписват шизофрения, депресивно разстройство и психоза. Съществува ужасяващата вероятност, приписваните ѝ психични заболявания, да са преувеличения на хора копнеели да се сдобият с нейната власт, като я понижават в кралица регент и я поставят под ключ. Забранявала е на всички, включително и църковни лица да се доближат до трупа на мъжа ѝ, а когато нейният наследник се възползва от състоянието ѝ и я заточва, тя мести трупа на покойния си съпруг, заедно с нея.
И все пак кралицата е направила всичко възможно да запази стабилността в държавата си по време на чума, безредици и църковната намеса в управлението ѝ *каквато други владетели биха счели за изменническа*. Това се случва в най-тежкия период от живота ѝ – след като губи своя Филип от треска – и всичко накуп, докато е бременна и бореща се за правото да управлява сама като кралица.

Женгд – император на Китай от династията Минг (1505 – 1521)

Жу Хужао е коронован на четиринадесет годишна възраст и за следващите шестнадесет години си остава на тази възраст, независимо дълбоките си познания на конфуциевата литература и предвижданията на бащините му съветници, че ще бъде велик. Финансирайки палати за екзотични животни извън столицата, които в последствие е превръщал в хареми, толкова пренаселени, че наложниците му са измирали от глад, поради липса на провизии. Изисквал е от своите чиновници да се преструват на продавачи, докато той е пазарувал от сергиите им в илюзията, че е обикновен селянин, а по време на Фестивалът на фенерите е подпалил палата си, тъй като по необясними причини е складирал барут в двора. Интересното на неговото управление са непрестанните слухове за тъмни създания (Хей Шенг), които разкъсвали поданиците му през нощта, без да оставят следи или улики. Жу умира на двадесет годишна възраст, когато се напива до неузнаваемост и пада в близко езеро. Не се дави, но не успява да надвие пневмонията, с която се е заразил.

Тиберий – император на Рим (15 – 37)

Първият от тримата

Тиберий Клавдий Нерон е един от най-великите генерали в историята на римската империя. Също така е човек, когото хроникьорите определят като тристисимус хоминум – най-навъсеният сред хората. Счита се, че е бил изключително дръпнат от останалите и вечно обзет от меланхолия. Състояние, което се усилва драстично след смъртта на неговия син Друс Юлий Цезар. Безкрайно суеверен, недоверчив към лекари, маниакално пестелив, той рядко разговарял, дори с близките си роднини, а отношенията му със сената, били така силно обтегнати, че те не го удостояват с обожествяване след смъртта му. Още повече – съществува слух, че се е съвзел след като бива грешно диагностициран като мъртъв и Макрон *преториански префект* го удушава веднага след идването му в съзнание.
Едва вторият император на Рим, той никога не е изявявал желание за престола, но заема поста на император по заръка на Октавиан. Възползвайки се от състоянието му, Сеян *друг преториански префект и убиец на императоровия син* му втълпява мисли за заговорници, които всъщност са негови врагове, а не на императора. Това довежда до многобройни екзекуции, като към жертвите няма официално отправени обвинения. Има и писания за сексуалната му извратеност, където се разказва за времето след оттеглянето му на о. Капри, но аз смятам, че всичко извършено от него не е дори наполовина толкова побъркано, колкото избора му на наследник.

Калигула – император на Рим (37 – 41)

Гай Юлий Цезар Август Германик, е вдъхновението на Джордж Р. Р. Мартин за крал Джофри Баратеон, тъй като подобно на него е разглезено и зло детенце, чието управление е краткотрайно и ужасно. След като наследява трона от чичо си Тиберий, той управлява “мъдро и сдържано” през първите шест месеца от властването си. Това описание на хроникьорите обаче, може да е било принудително, тъй като след това всичко изписано за него се фокусира върху садизма, лудостта и сексуалната му извратеност. Известен е с това, че е изисквал да бъде почитан като божество, наричайки себе си “Юпитер” и “Neos Helios – новото слънце”. Провъзгласил е коня си Инкитат за консул, а след като оракул е предсказал, че шансовете му да бъде император са същите като да прекоси залива на гърба на коня си, той инвестира нечувана сума от държавната хазна за изработването на подвижен мост, по който да направи точно това. Убивал е когато му е скимвало *а то е било често*, спял е с чужди жени и публично се е хвалил за това, обвиняван е в инцест с трите си сестри Агрипина, Друсила и Ливила, които също така е продавал като проститутки на други мъже. Всичкото това идва твърде много на доверените му и той евентуално бива убит по начин наподобяващ убийството на Цезар. Иронично е, тъй като и двамата носят името Гай Юлий Цезар и са наръгани над 30 пъти в преврат.

Нерон – император на Рим (54 – 68)

Неоспоримо най-лошият император, оглавявал римската империя Нерон Клавдий Цезар Август Германик е по-садистичен от чичо си, а което е още по-лошото – по-невменяем и от неговия чичо – Тиберий. Зъл тиранин, артистичен садист, върл враг на християните, екстравагантен прахосник, той е сторил толкова много ужаси, с които да бъде запомнен. Делата му са по-чудовищни от тези на всеки друг император преди *и след* него – а това си е постижение! Неоправданите и несправедливи убийства извършени от него са много повече от на миналите двама, но за да е по-пикантно те включват и това на майка му и брат му. Отговорен е за Големият пожар в Рим *името на събитието говори само за себе си*, в който изгарят 11 от 14те райони на Рим и е предизвикан само, защото Нерон е искал пространство, където да построи новия си замък, за който не става и дума е щял да бъде с размери, демонстриращи че поръчалият го страда от мегаломания. Ако това е действието на капризен човек и не доказва, че императорът е напълно луд, то фактът, че е свирил на арфата си, докато е наблюдавал пожара прекратява всякакви спорове по темата. Участвал е в олимпийските игри, където се контузва, но независимо го обявяват за шампион *ако се чудите защо – риск от екзекуция е причината*, пред задължена да присъства публика е изнасял концерти, в които е рецитирал поезия, пял е и се е хвалил с постиженията си в спорта и изкуствата. Докато прекарва последните си години в неспирни оргии, резултатите от прахосничеството му карат народите на Галия и Юдея да се надигнат на бунт и така преди да успее да превърне Рим в “Нерополис”, да нарече месец април, “нероней”, той бива убит… или по-скоро се самоубива сам – трудно е да се прецени. Разбирайки за преврата, който му организират Нерон прави опит за самоубийство, но не го намира у себе си да стигне до края, за това с помощта на своя секретар си прерязва гърлото (Епафродит е трябвало да донатисне ръката му, в случай, че Нерон отново се разколебае и не намери силите да отнеме живота си). Протаквайки самоубийството си, Нерон цитира любимата си строфа от “Илиада”, а после суетно възкликва “Qualis artifex pereo!” (Какъв велик артист умира!). Накрая, докато един от желаещите да го арестуват се опитва да спре стичащата се кръв от двойната брадичка на императора, с думите “Ето я – верността”, Нерон умира.

Иван IV – велик княз на Великото Московско княжество (1533 – 1547) и цар на Русия (1547 – 1584)

Много луди бяха изброени, много от тях извършили непростими дела, но този е самият Антихрист.

Иван Василевич Страшни/Грозни е потомък на Иван Асен III по линия на баба си и е едновременно едно от най-ужасните неща случили се на руския народ и едно от най-добрите случили се на руската държава. Като монарх той основава Руското царство *което ще рече, че превръща княжеството си в империя*, на което е най-дълго управлявалият владетел. Започва колонизацията на Сибир и създава много основни държавни институции, които просъществуват дълго след смъртта му. Също така е отговорен за едни от най-големите зверства над народа му, като само Сталин и подобните “патриоти” комунисти, са му равни. Лудостта му се изразява във влудяваща параноя и епизодични пристъпи, през които или се разкайва за ужасните си деяния или се отдава изцяло на садистичните си склонности, а после пак се разкайва и отново и отново, докато един ден в пристъп на лудост пребива бременната си жена, заради непристойно облекло, а после убива собствения си син, Иван Иванович разбивайки черепа му със свещник. Отговорен е за основаването на организацията на опричниките, които са действали като привилегированите му беснеещи кучета. Екзекутирали са безброй хора по ужасяващ начин, който засрамва всичко, което сте гледали в “Game of Thrones”, а когато хората вече не смеят да се опълчат – екзекуциите продължават, но поради предполагаеми обвинения, породени от параноята на тиранина. Най-лошото от всичките е клането в Новгород, за което според Псковските *близък град* хроники, жертвите наброяват 60 000. След като действия биват предприети и избухва Руско-Кримската война, опричниките се оказват неспособни да се справят с истинска армия и биват разпуснати. Умира докато играе на шах от “сърдечен удар”, но направената му няколко века по-късно аутопсия открива голямо наличие на живак в тялото му, намеквайки че би могъл да е отровен.

материал, публикувано от Били Стефанов на :http://fantasyneshta.blogspot.bg/2016/02/blog-post_92.html