Какво променя хората? Възрастта, опитът, поколенията? Или клишето за парите и властта?

А хората какво променят? Всичко. Обкръжението, живота на други хора, държавата си и света.

Дали има разлика между успелите хора отпреди век – два и в съвремието ни? Каква е тя?

Най-вероятно обективни отговори на тези въпроси ще могат да дадат бъдещите поколения, изследвайки и сравнявайки миналото. От една страна хората преди столетия също са били хора като днешните. От друга, историята често помни повече благодетелствата. От трета, често в ежедневието си наблюдаваме повече лошите, отколкото добрите и значително по-скромни като поведение и ламтеж успели хора. Така че, както се казва, истината е някъде по средата.

 

Евлоги и Христо Георгиеви – които знаеха, че са смъртни

В българската история това са едни от най-големите благодетели, дарители и общественици. Често ги свързваме с изграждането на сградата на Ректората на Софийския университет, но той съвсем не е всичко.

На първа страница на завещанието на Евлоги Георгиев (който надживява брат си с две десетилетия), пише: „Всеки знае, че човек е смъртен“. Той оставя всичкото богатство, натрупано от двамата братя на Иван Евстатиев Гешов, който е задължен да изпълни и самото завещание, а именно: Почти всички пари са предвидени за дарения и съвсем малък дял като наследство за роднините. Става въпрос за милиони левове, дарени за богоугодни дела. Откъде идват те?

Евлоги и Христо са наследствени търговци. Баща им и дядо им се занимават с търговия с ориз, гайтани и кожи с Румъния. Двамата братя навлизат в семейния бизнес и го разширяват, като започват да внасят различни текстилни и хранителни продукти от Англия. Същинските им приходи обаче идват по-късно, когато започват да се занимават с банкерство и банкови операции. По този начин богатството им се увеличава близо стократно.

След средата на ХІХ двамата са сред основателите на русофилската организация от богати българи „Добродетелна дружина“. Нейната цел е съдействие за Освобождението на България. Евлоги и Христо били на мнение, че това трудно може да се случи само със собствени вътрешни сили и е необходимо съдействие от Русия. Въпреки че впоследствие се случва именно това, те са критикувани още приживе за проруската си позиция.

Свободата обаче дочаква единствено Евлоги, след като брат му почива в Букурещ. И понеже започнахме с думите от първа страница на завещанието на Евлоги Георгиев, ето и тези от последната:

„Само надеждата ми, че ще мога и аз да участвам в преуспяването и величието на отечеството ми ме прави да умра спокойно!“

Трудно е да бъдат обхванати всички интереси и дейности на такава всеобхватно любознателна и талантлива личност като Иван Буров. В историята той стои в сянката на брат си – също банкер и дипломат, Атанас Буров. Не съвсем справедливо.

Баща им, Димитър, основава банкерско-търговска къща в Горна Оряховица. Бизнес, в който двамата сина започват да се обучават, включително получавайки престижно образование в чужбина. След като завършва във Виена Иван Буров работи известно време във френската Креди Лионе в Марсилия. Следва банкерска работа в Свищов, Русе и София, а после и участие в Балканските и Първата световна войни.

Едва след това развива мащабно и собствения бизнес – минна компания, банка, застрахователно дружество. Става акционер и в редица предприятия в текстилната, тютюневата, керамичната, спиртната и пр. индустрии. Заедно с брат си издават вестник Мир.

Основна страст обаче му остава археологията – хоби, придобито по време на обучението в Европа. Така че Иван Буров става сред инициаторите и основателите на Българския археологически институт и към него Фонд за развитие на археологията и археологически проучвания. В чест на страстта му вместо венци на погребението, близки и приятели даряват суми на фонда.

Банковото му дело е наследено от брат му Атанас, който става известен като банковият гений в българската история.

Чували ли сте за цигарите „Томасян“? Може да не сте, но са се пушели в царския дворец и имат златен медал за качество от Лондон. А всичко започва от една малка работилничка за рязане на тютюн в пловдивския квартал Капана. Тя е открита от 15-годишния Магърдич Томасян, който се преселва в там от Батак. Заедно с приятел отварят дюкяна, а после създават и фирма – „Златен лев“ (остаряло за лъв). Постепенно бизнесът се разраства, тютюнът вече не се реже на ръка от двама души като в началото, а от вносна машина с ръчно колело, а скоро след това и от моторна машина с резачка.

Впоследствие работилницата се превръща във фабрика, а цигарите „Томасян“ печелят медал за качество. През 30-те години на ХХ век една работна смяна във фабриката произвежда 1 млн. броя цигари! Компанията изнася за няколко държави в Европа, сред които Германия, Швейцария, Англия и Франция.

Томасян залагал много на технологията. Тютюнът ферментирал по специален начин, който се пази в тайна. Заедно с това наема експерти от Румъния и започва да произвежда и пури, които обаче не били такъв успех.

След смъртта на Магърдич, бизнесът е поет от сина му – Арменак Томасян. Не след дълго фабриката е национализирана и през 1947 г. става част от тютюневия гигант „Родопи“. А в момента складът и в Пловдив пустее и се руши.

Фамилията Томасян обаче остава в историята като родоначалник на тютюневия бизнес в Пловдив, към който скоро след това се присъединяват и други предприемчиви българи. Създадената от тях своеобразна общност дава популярност на Пловдив като „Тютюневия град“ и „Меката на тютюна“.

Дали и в днешно време се вършат такива дела, които ще оставят следа в историята? Това ще кажат децата и внуците ни. А вие планирате ли да оставите собствена следа в родината си? Може би имате чудесни идеи, но се колебаете или нямате средства за първоначална инвестиция? Не забравяйте историята на Магърдич Томасян, който започва почти от нищото, разчитайки на собствените си две ръце и способността им да режат тютюн.

материал на https://credissimo.bg/ ;  автор Сивия Пенчева