Вчера на тротоара ме спря младо момиче. Поздрави ме. Аз се вгледах в лицето му и се сетих,че май тя е била моя ученичка.
Така и се оказа. Силвия започна да ми разказва за себе си, без аз да и задавам въпроси … Гледах светналото лице.. Разбрах, че тя ми има доверие и я заслушах с усмивка… Докато стоях пред нея в съзнанието ми изплуваха моменти с класа, в който тя беше. Сетих се за ситуации, в които тя бе попадала… Спомних си почти всичко,свързано с нея-беше весело, сериозно дете. От възпитание зададох въпрос за бъдещите планове на момичето… Тя говореше… аз отново слушах… Не зная защо- от учителска деформация или за да получа добри думи- попитах Силвия какво си спомня от своя живот в класа- някой момент по-различен, може би или съученик… Момичето не мисли дълго. Погледна ме със светнали очи и каза:
– Нищо до четвърти клас не си спомням. Ама нищо!
– Благодаря, че ми се обади, ,Силвия! Радвам се, че си добре! Желая ти успехи!-казах аз и се разделихме….
