Много години са минали от времето, в което е живял великият Чудомир…
Светът не е същия, но онзи дяволит пламък на прегрешенията живее и сега у хората.
Това, което пише Чудомир се повтаря и днес, в друга обстановка, с други хора и то е нещото, което доказва, че извън материалния свят и онова, което всички виждаме, има други силни и вечни неща- вълненията на човешката душа. Тези вълнения остават за всеки до края на земния му път и си отиват с него от този свят..
Приятно четене!
Може да се видите в героите на разказа…
Що пролет се е запролетила, що чудо! Нагоре да погледнеш, ширнало се едно небе, хем широко, хем дълбоко, хем чисто, чисто, като моминска пазва. Надолу очи да метнеш, кипнала оная ми ти земя, напращели ония младоци, надули се ония ми ти пъпки по фиданките, аха-аха, ще запукат, ще затряскат и ще накарат Тотка, младата вдовичка, дето се е качила на кладенеца, уж въже на дюлята да връзва за прането, а окото й шари се оттатък плета, да ахне и да тупне от страх в коритото.
Един чер като дявол скорец си опитва флейтата на големия орех у Павлеви. Извие, извие на тънко, изчурули нещо, та ти замае главата, па го скъса изведнъж, спре и тъй си остане, заплеснат в слънцето.
Отвън, на двора, по риза, с възпретнати ръкави и гологлав, Павли поправя колата и рукани млада букачка.
Уж върти руканя, пък едното му око се нависоко мери и плета прескача, та пронизва през дюлята чак.
– Добър ти ден, комшийке – провиква се ни в едно време и бръсва вити къдри от потно чело. – Дюли ли береш срещу Връбница?
– Дюли, дюли, бат’ Павле! Ще ли ти се да ти откъсна?
– Нека зреят, нека! Кога си ги сам откъсна, по им усещам сладкото.
– Ще откъснеш, ама знам ли? Много ни е лошо кучето.
– Не му чувам гласа нещо от вчера. Да не е умряло?
– Умряло е то! Нищо му няма, ами старите отидоха на воденица и то се помъкнало подир колата. Уж щяха снощи да си дойдат, пък то, мливари се много натрупали, та и днес надали щели да втасат, ми рече чичо Петър.
– Значи, саминка си дома.
– Само здравче на камъче. Уж дружки щяха да идат да ме викат да идем да накърмим телците в гората, пък и те не дойдоха. И аз си нямам кърмило. Ще ли ми дадеш едно кринче? Като си дойдат нашите, ще ти го върна.
– За тебе щом е, Тотке, и шапката от главата си давам.
– Ха-хооо… че ти си я вече дал. Нали виждаш, че си гологлав?
– Ето я, тук е, до дръвника. Свалих я, че ме хвърли в огън, като те видях.
– Ху-ууу!… Ела да те полея с кофата тогава.
– Остави шегата, а вземи съд и ела си гребни кърмило, че аз ще излизам скоро.
Причеса се Тотка, приглади се, нареди плитка до плитка, завъртя две колелета червило на бузите, колкото две петолевки, излезе, стрелна очи надолу и нагоре по глухата улица и забърза към Павлеви. Върви и тресе набита снага, а буйните й гърди рипкат под ризата като малки прасенца в торба. Боса, въздръгнала тънка пола под колене, уж ситно ситни, а земята се люлее под нея. Спря и нито почука, нито повика, а само ключалката изчатка и пак се след нея затвори.
Възправен на пруста, счупил ръце на тънка половина, сирак Павле, дето колкото китки е взел от момите и колкото сопи е ял гърбът му от бащите им, не може и даскал Петко им улови сметката, се хили и белите му зъби лъскат на слънце като елмазени.
– Гледай ти късмет! Тъкмо притегнах колата и се канех на лов тая вечер да ида, а то кошута сама ми дойде по бял ден вкъщи.
– Ха-хоо… Кошута, ами? Цяла мецана!
– Каквото щеш, го речи, ама едър лов и толкоз.
– Стига, стига си бил шеги с мене, ами напълни ми кринчето, че бързам.
– Кърмилото е под сушината зад хамбара. Отвори и си вземи, колкото ти трябва.
– Амии!… В чужда къща… Как тъй?
– За чужда ли смяташ моята къща?
– Оле, бат’ Павле, жив да ми си, сипни ми, пък аз ще чакам тук до стълбата.
– Да беше вино или ракия, да ти сипна, колкото щеш, ама с кърмило ръце си не праша! Влез де! Вземи си!
– Ами ако нещо открадна?
– Цялата къща с мене заедно да дигнеш, Тотке, пак ти е простено.
– Сипни ми бе, бат’ Павле! Колко си лош! Ей сега дружките ми ще викнат у дома.
Павли завърза някаква ремъчка на чантата, потрива се и сякаш я не чува.
– Боже, лош човек! И аз ще ида да си взема самичка, ама ако ти се не разсърдя! Тъй да знаеш!Сърдита съм!
– А, а, щом има сръдня, и аз тогава ще дойда с тебе.
– Не ща те! Не ща те! Аз сама ще ида – мръщи се уж Тотка и свива чевръсто зад хамбара. Несварила прага да пристъпи, и Павли влазя след нея.
– Олеле, бат’ Павле, какво правиш?
– Тотке! Изгоро! Луда си, Тотке, и палава, ала си само на думи. Помниш ли, преди да се ожениш, у Стайкини кога ме подстори, та посегнах, а ти писна и събрахме пялата седянка? Все тъй ти стрелкат очите, все още по тебе лудуват момците и все тъй ли пискаш и викаш, когато някой посегне?…
Една жилеста ръка я вкопча като колан през кръста. Опряна с гръб в стената, с отметната глава встрани, цяла премалняла, Тотка едва прошепва:
– Олеле, бат’ Павле… Не викам вече… Не пискам… Де оня глас момински?… Де оня глас!…
Кринчето пада от ръцете й. Търкулва се в ъгъла, залюлява се на едно място като пияно, залюлява се и се захлупва на очи.
