Тези дни се натъкнах на нещо интересно!
Разказ на големия Достоевски, който много ми напомни за разказ на великия Андерсен.
Пръв пише за своята кибиритопродавачка датчанинът, защото е роден преди Достоевски.
И двата разказ ни пренасят в една тъжна действителност на две съвсем различни страни, но това го има и сега и у нас, и на много места по света!
„Това се случи на Бъдни вечер в някакъв огромен град в ужасен студ. Струва ми се, че в мазето имаше едно момче, малко, към 6-годишно, а може би и по-малко. Това момче се събуди сутринта във влажно и студено мазе. Беше облечено в някакъв халат и цялото трепереше. Много му се искаше да яде. То вече няколко пъти от сутринта тичаше до мястото, където на тънка, като катма, постелка и на някакъв възел под главата вместо възглавница, лежеше болната му майка. Как тя се оказа там? Може би е дошла от друг град и внезапно се е разболяла. Стана му много страшно, изведнъж, в тъмнината: отдавна се свечери, а никой още не е запалил огъня.
След като пипна лицето на майка си, то се учуди, че тя съвсем не помръдна и че е станала също такава студена, колкото стената. „Стана вече доста студено тук”, помисли си момчето, постоя малко, несъзнателно забравяйки ръката си на ръката на покойницата, после духна на пръстчетата си, за да ги стопли и изведнъж, напипвайки своята шапчица, бавно, пипнешком, излезе от мазето. То и по-рано щеше да излезе, но все се боеше от онова голямо куче, там горе, което виеше до вратата на съседите. Но кучето вече го нямаше и то побягна навън.
Господи, какъв град! Улица, уха, колко е широка! Ето тук сигурно ще те претъпчат; как всички крещят, бягат и карат, а светлини, толкова светлини! А това пък какво е? Охо, колко е голямо това стъкло, а пък зад стъклото – стая, а в стаята – дърво до тавана; това е елха, а на елхата колко огънчета, колко златни хартийки, и ябълки, а наоколо – куклички, малки кончета, а по стаята бягат деца, наредени, чисти, смеят се и си играят, и ядат и пият нещо. Ето това момиченце започна да танцува с момченцето, колко е хубаво! Ето и музиката се чува през стъклото. Гледа момчето, учудва се, дори се смее, а пръстчетата му и на краченцата, и на ръчичките, станаха съвсем червени, дори не се сгъват, и не може да ги пипне от болка.
И изведнъж момчето се сети, колко го болят пръстчетата, заплака и побягна по-нататък и изведнъж вижда отново, през едно друго стъкло стая, пак с дървета, но на масите има пирожки, всякакви: бадемови, червени, жълти, и седят там четири богати болярки, а на всеки, който идва, те му дават пирожки, а вратата се отваря през минута и през нея влизат много господа. Прокрадна се момчето, отвори вратата и влезе. Ех, как започнаха да му крещят и да махат! Една болярка дойде по-бързо и му мушна в ръката една монета, а сама му отвори вратата за навън. Как то се изплаши! А копейката веднага падна и зазвъня по стъпалата: не можеше той да си свие зачервените пръстчета и да я задържи.
Побягна момчето, колкото се може по-бързо от там, а накъде, то само не знаеше. Искаше му се отново да заплаче, но вече се страхуваше и бягаше, бягаше и си духаше на ръцете. А мъката все повече го завладяваше, защото изведнъж му стана много самотно и страшно, и изведнъж: Господи! Това пък какво е ?
Стоят тълпи хора и се чудят: на прозореца, зад стъклото стоят три кукли, малки, облечени в червени и зелени роклички и съвсем като живи! И помисли си, отначало момчето, че те са живи, а като се досети, че това са куклички, изведнъж се засмя. Никога не беше виждал преди такива кукли и не знаеше, че има такива!
Изведнъж му се стори, че някой го хвана за халатчето: голямо, зло момче стоеше до него, удари го по главата, свали му шапката и го удари по краката. Момчето падна на земята, вдигна се врява, то се уплаши и започна да бяга и изведнъж се оказа в един чужд двор и седна зад едни дърва: „Тук няма да ме намерят, а е и тъмно”. Седна то и се сви, а самото не може да диша от страх, и, изведнъж, стана му толкова хубаво: ръчичките и крачетата изведнъж престанаха да го болят и му стана толкова топло, топло като на пещта, целия изтръпна, не, то вече беше започнало да заспива!И изведнъж, му се чу, как над него пееше му песничка неговата майка. „Мамо, аз спя, колко е хубаво тук да се спи!”
„Хайде с мен на елхата, момче” – прошепна един тих глас.
То помисли, че това е майка му, но не беше тя; кой тогава го повика, той не видя, но някой се наведе над него и го прегърна в тъмнината, а то му протегна ръката си и… изведнъж, — о, каква светлина! Каква елха! Дори не е елха, той никога не беше виждал такива дървета преди! Къде е то: всичкото блести, сияе и наоколо всичко е куклички, но не, това са момченца и момиченца, всичките толкова светли, и всичките те кръжат около него, летят и се целуват, взимат го на ръце, носят го със себе си, пък и то самото лети и вижда: майка му го гледа и му се смее радостно.
Мамо, мамо! Колко е хубаво тук, мамо! – вика момчето и пак се целува с децата, иска му се да им разкаже по-бързо за кукличките зад стъклото.—„Кои сте вие, момчета? Кои сте вие, момиченца?” – пита то, смеейки се и радвайки им се.
„Това е Христовата елха”, му отговарят. „При Христос на този ден винаги има елха за малките деца, които там нямат своя елха…” И узна момчето, че тези всички момченца и момиченца са все същите, като него, деца, само че някои са били замръзнали в кошничките си, които са ги подхвърлили до вратите на петербургски чиновници, друг пък са се задушили до печките в сиропиталищата, трети пък са починали до изсъхналите гърди на своите майки по време на глада, четвърти пък са се удушили във вагоните на трета класа от смрад, но сега всички те са тук, като ангели, всички са при Христос, и самият Той е сред тях и протяга към тях ръце и ги благославя тях и техните грешни майки… А майките на тези деца стоят настрана и плачат; всяка от тях разпознава своето момченце или момиченце, а те идват при тях и ги целуват, избърсват им сълзите със ръчичките си и ги умоляват да не плачат, защото тук им е толкова добре…
А долу, на сутринта, чистачите намериха едно малко трупче на забягнало и замръзнало зад дървата момченце. Потърсиха и майка му… Тя почина още преди него; двамата се срещнаха при Бог на небето.”
Превод: Петър Вълков
