Първоначално е било ясно: терминът “субкултура” е въведен в социологията на отклоняващото се поведение от представители на известната Чикагска школа, за да оспори господстващата тогава теория за “престъпната личност” и да обоснове, че – когато се разгледа от позицията на самите актьори – престъпността е нормална реакция на социалната среда (Whyte, 1943). Субкултурните обяснения на младежката престъпност са много популярни след Втората световна война. Развиват се различни модели, които обясняват как субкултурите нормализират девиантното поведение при групи, които не разполагат със социално предписаните средства за постигане на своите цели (Becker, 1963; Merton 1957) – идея, която не е чужда на някои от авторите в това издание на Семинар-а.
Връзката между отклоняващите се норми и всекидневния живот на непривилегированите социални групи заема централно място в следващия етап на субкултурните изследвания, белязан от възхода на Бирмингамския Център за съвременни културологични изследвания (CCCS), където субкултурите се интерпретират от неомарксистки позиции като форма на съпротива срещу господстващите ценности на буржоазното общество. CCCS измества вниманието от девиантното поведение към младежки култури, базирани на стила, като теди бойс и модс, по-късно пънк, рокери, скинхедс. На бирмингамските автори дължим както класически вече етнографски изследвания на младежи от работническата класа (Willis 1977), така и по-широки субкултурни обяснителни модели (Hebdige 1979; Hall and Jefferson 1976). Бирмингамската школа прилага термина “субкултура” изключително към изследването на младежта (а не към общности по професионален, етнически, религиозен и др. признаци). Това по-тясно определение приема и нашият Семинар.
Критиците на субкултурната теория на младежкия символен бунт посочват с право, че тя изпуска начините на съпротива от страна на момичетата, чийто живот е ограничен предимно в домашното пространство (McRobbie, 1990, 1994), етническите/расови (Gilroy 1987) признаци на групиране, както и тези, базирани на сексуална ориентация. Нещо повече, оказва се, че класово-ориентираният подход е валиден за първите десетилетия след войната, но не и за по-късните субкултури. Неслучайно темата за работническата класа се появява само бегло в този Семинар (във връзка със скинхедс; Пешева). Затова пък въпросите за етноса (Карамелска), пола и местоживеенето (Пампоров) са обект на специални анализи, които демонстрират ограниченията на субкултурния подход към съвременните младежки култури в България.
Развитието на субкултурната теория от 90-те години на ХХ век насетне решително преосмисля подхода към младежките култури. Повтаряйки отново и отново мантрата за “фрагментарността, постоянната промяна и флуидността” (Muggleton and Weinzierl 2003, 3) на съвременното съществуване, постмодерната теория разглежда пост-субкултурните формации в термините на временни мрежи, идентичности и перформативи, сцени, клубни култури, нео-племена (neo-tribes). Независимо дали стъпват на Бурдийо и развиват идеята за субкултурен капитал като колекция от отличаващи вкусови предпочитания (Thornton 1996); или на Бътлър и перформативното измерение в непрекъснатия процес на конструиране на идентичност; или на Мафезоли и неговата идея за новите племена като форма на слаба връзка в групирания с частична отдаденост, преходни вкусове и пропускливи граници (Bennett 1999, 605) – всички тези понятия са понятия-заместители за “субкултура” и имат претенцията да предават опита за един флуиден, фрагментарен и индивидуализиран свят. Налага се идеята, че понятието за субкултура губи своя потенциал в условията на постмодерното разпадане на кохерентната доминираща култура, спрямо която дадена субкултура представлява съпротива или израз на различие. Ако субкултурите са определени чрез поредица от аналитични противопоставяния на доминиращия стил (т.е. формират своя дистинктивен стил като заемат и реконтекстуализират елементи от доминиращия), постмодерността размива подобни различия и следователно субкултурите губят своята автентичност. Вече не е ясно нито какво е мейнстрийм, нито кое е пространството на съпротивляващите се субкултури. В същото това поле на съпротива или на мястото на слабите днес откриваме групи, обособени по различен признак – въз онова на пол, етнос, сексуална ориентация, предпочитания към музикални стилове, футболни отбори, практикувани спортове, компютърни игри или квартали по местоживеене.
Съвременната ситуация би могла да бъде определена като пост-субкултурна и би могла да бъде разбрана по-адекватно чрез понятието лайфстайл, фокусирано около потреблението.
Така че това, което бихме нарекли “субкултури” сега, са всъщност образци на потребление на популярна култура: музика и сериали, мода, игри и идеологии. Затова текстът на Алексей Пампоров в този брой е посветен тъкмо на разграниченията, които могат да се направят въз основа на потреблението на свободното време. Той напомня, че светът на младежките субкултури, очертан тук, колкото и неизчерпаем да изглежда, е само единият от световете, в които живеят младите хора в България днес. Следващо разграничение е по линия на етническата принадлежност на младите – нещо, което не само отсъства от субкултурната карта, но на което субкултурните теории като правило не намират място в своите обяснителни схеми. Разговорът на Теодора Карамелска с актьора Зехти Бамов показва потенциала на етническото не само като граница или принадлежност, но и като ресурс за поставяне под въпрос на граници и принадлежности.
Субкултурите все още могат да се мислят и като образци на идентичности, към които индивидът прибягва в един или друг период от живота си, между които преминава повече или по-малко свободно и от които черпи на принципа “направи си сам”, както пънк-културата черпеше наготово масов стил, за да го преиначи в своеобразна “съпротива чрез стила”. Именно формирането на идентичност е основната теза на Петя Пешева в анализа й на скинхедс движението. Освен като идентичности обаче, субкултурите могат и да се мислят като жестове и практики на лукс, както показва текстът на Тодор Христов, който предлага алтернатива на теоретичната рамка на идентичността, а също и пример за характерна практика на субкултурна съпротива, видяна през клипче в ютюб.
Какво представляват и какво изразяват днешните младежки култури? Съпротива или потребление? Общности ли са или колективен израз на индивидуализъм? Кои са идеите, стиловете и практиките, около които се формират? Какво е влиянието на новите електронни медии върху тях? Дали образуват нови общности или бележат края на стабилните социални групирания, характеризиращи се, както е според класическите изследвания, с хомогенност, устойчивост и разграничаване? Дали дисциплинират или предлагат колективно пространство, където да се развиват индивидуалните различия и индивидуалната свобода?
Някои от тези въпроси вече бяха поставени в неотдавнашно изследване върху ключови характеристики на днешните младежи у нас (Дичев и Спасов 2009). Семинар-ът продължава темата, като се опитва да разбере различни форми на себеизразяване на младите хора. “Погледът отвън” към тях е реконструиран от Ния Нейкова по интервюта с младежи без видими белези на принадлежност към някоя субкултура. Освен своеобразна “карта” на младежките култури, авторката предлага поглед върху динамиката на отношенията помежду им според представите на своите респонденти и поставя въпроси за “субкултурната компетентност”, за връзката на субкултура и фенство, за обединяващите идеи и стилове.
Следващите текстове подхващат тези въпроси, като се интересуват вече предимно от погледа “отвътре” и се основават на оригинална теренна работа в съответните микрокултури. Най-близо до класическата представа за субкултурите като израз на младежка съпротива (или т.нар. алтернативни субкултури) и като относително устойчиви общности са сякаш онези, които превеждат елементи от културата на хип-хопа – графитърите (Ива Апостолова) и брейкърите (Ивайло Александров). Авторите подчертават връзката на двете “улични изкуства” с градската среда, която се запазва при тяхната глобализация. Същевременно се проследява загубата на тяхната алтернативност, особено с използването им в рекламата, при което се губят първоначалните послания и смисли. Тенденцията към трансформиране на алтернативността в потребителски лайфстайл е основна тема на изследването на скейтборд общността (Станислав Инчовски). В защита на тази своя теза авторът се съсредоточава върху аспектите на комерсиализация на въпросното занимание. Така, след “уличните изкуства”, уличните спортове също се оказват не толкова противопоставяне на статуквото, колкото вписване в него, както показва Яна Пъргова по отношение на фрийрън.
Какво се случва с традиционните субкултури когато те се влеят във виртуалното пространство? И как комуникацията през интернет променя формите на свързване и идентификация с групата?
На пръв поглед изглежда, че постмодерната теория за флуидните идентичности много плодотворно се свързва с опита от виртуалната реалност, където идентификациите са нетрайни, игрови, фрагментарни. Част от текстовете в броя са посветени на изследвания на субкултурни форуми, блогове, фендъм общности и общности от геймъри.
Представено е съвместно изследване на субкултурните форуми, разглеждани като колективна интернет форма или виртуална общност (Валентина Георгиева). Друг вид виртуална изява предлага субблогингът, при който формата на изказ е индивидуална, но идентификацията е колективна – със субкултурен стил (Кристина Пайташева).
Изследванията на различните интернет жанрове позволяват да се направят паралели с изследванията на субкултурите в “реалния живот” и така допълват текстовете за скинхедс движението, алтернативните и уличните субкултури (изследването на форума и фейсбук групата на организацията Фрийрън България от Яна Пъргова), които вече присъстват в броя.
Находките на Теодор Григоров за общността на геймърите, създадена от онлайн ролеви игри (World of Warcraft), и на Маргарита Укегава за феновете на аниме потвърждават общите изводи, че няма разграничение между реалната и виртуална идентичност, че анонимността онлайн съвсем не е задължителна, че форумното аз е също толкова трайна инвестиция в развиване на знания и умения, колкото и реалното аз с неговия социален и културен капитал.
Тези изводи поставят под въпрос допусканията на постмодерната теория за фрагментарността на аз-а и пост-субкултурните формирования.
Какви са младежките субкултури днес? – пост-субкултурната теория се преосмисля в светлината на младежките он/оф-лайн практики.
материал на https://www.seminar-bg.eu/
автори: Валентина Георгиева и Даниела Колева
