Голямата българска певица Люба Величкова, боготворена по света като примадоната Люба Велич, страстно търси съвършената любов, но не я открива никога. Селянчето от Бориславово, Шуменско, постига звездна кариера, но цял живот се чувства самотна.
Тя се е омъжвала три пъти. Първият й съпруг е драматичен артист, но той желае да превърне своенравната девойка в домакиня и бракът продължава кратко.
Вторият съпруг е американски капитан, голям почитател на класическата музика и нейното изкуство, но той умира скоро след женитбата.
Голямата й любов е австрийски полицай, 14 години по-млад от нея. Франц е регулировчик във виенската столица. Когато го среща, Люба е на 43 години, на върха на славата си.
Запознават се на кръстовището до виенския й дом.Отначало полицаят и актрисата се усмихват плахо един на друг. След това се поздравяват и накрая виенчанинът я спира за разговор. Привлекателният мъж знае от вестниците, че това е обичаната от цяла Австрия оперна прима Люба Велич. Той разкрива душата си и твърди, че сърцето му й принаден лежи. По това време звездата от оперни спектакли вече е покорила САЩ. За нея американските вестници вече са написали, че е възродила Метрополитен след Втората световна война. В нейна чест президентите Труман и Айзенхауер са организирали аудиенции и приеми. Списание „Таим“ е публикувало карикатура, в която Люба е изобразена като връх, издигнал се над политическите събития в САЩ. Певицата е в цял ръст като Саломе, с главата на Йоан в сребърен поднос. Около нея са нарисувани Труман, Айзенхауер и двамата синове на Рузвелт. Американците наричат Люба своя национална героиня, даряват я с много обич и удобства.
Тя е родена през 1913 г. в шуменското село Бориславово, в бедно семейство с много деца. Момичето обича да пее и сънува сцената, но баща й е категоричен – тя трябва да пасе овцете, да храни кокошките и да се грижи за домакинството. Люба е разочарована, че не може да учи, и споделя мъката си пред майка си. Една сутрин майката връчва на дъщеря си торбичка с хляб, сирене и дребни пари. Поръчва й да не се връща повече, защото ще живее само в немотия. „Каквото й да правиш, върви през живота с високо вдигната глава и не се срамувай от произхода си.“ Тези думи Люба запомня завинаги. Тя отива в София и звъни на вратата на изтъкнатия музикант Георги Златев – Черкин. Той веднъж е ходил в Бориславово и е чул как пее Люба. Удивен от гласа й, маестрото я кани да му стане ученичка. Когато я вижда в София, той веднага започва да й преподава.Черкин настанява талантливото девойчена работа в Софийската опера като хористка. По-късно той я изпраща и на специализация във Виена. Там Величкова завършва консерваторията. Неистовото й желание да се труди я отличава от останалите студентки и проф. Лирхамер веднага я назначава в операта на град Грац. Там започва нейната звездна кариера през 1937 г. Не след дълго Люба става солистка на виенската Щатсопера, където претворява безброй оперни героини. За нейните арии в „Саломе“, „Дон Жуан“, „Аида“, „Травиата“, „Вълшебният стрелец“ са изписани купища възхвали. Следват успехите й в Америка, където директорите на опери в Ню Йорк, Вашингтон и Сан Франциско предпочитат да сключват договори с нея, вместо с Мария Калас.
Люба Велич обаче мечтае за Европа и през 1953 г. се установява във Виена. Следват гастроли в почти всички големи европейски столици.
Тя жъне слава, но се чувства самотна и желае да разкрие душата си пред някого. Тъкмо тогава среща Франц и вижда в него мъжа на мечтите си. Певицата веднага афишира връзката си пред обществото. Почитателите на Люба обаче започват да ревнуват и не приемат факта, че тя живее с обикновен регулировчик. Женитбата им пълни цели страници във виенския печат. Журналистите пишат за най-различни пикантерии, свързани с актрисата и простия полицай. Дори в злобата си някои го наричат „бялата мишка“.
Обществото е дълбоко разочаровано от постъпката на своята любимка и следи с лупа поведението на Франц. По време на медения им месец, през лятото на 1956 г., Люба пише открито писмо до в. „Куриер“, в което защитава правото си да обича обикновен мъж. „Много са писачите, а малко истините. Моят живот си е мой и от гледище на пресата не е справедливо да се правят прогнози… Всеки има право на лично щастие.
Дали моят съпруг е полицай, или началник, не е важно. Главното е, че той работи на улицата във всяко време и помага на виенчани да има ред… Защо да не се омъжа за полицай, щом като ми харесва! И двете страни на живота познавам – глад, войни. Царе и велики държавници ме канят в ложите си, организират приеми в моя чест. Същите велики хора, а за мен простосмъртни, са идвали на крака в моята гримьорна с букети, за да ми благодарят, да изкажат възхищението си от моето изкуство… Аз съм щастлива, че не се поддадох на класовите настроения, защото за мен няма класово деление на хората, има само характери и темпераменти. Не се срамувам, че съм се омъжила за човек, който работи честно. Всичко друго оставям на „висшето общество“ и на репортерите.“ Тя страстно защитава своя брак, но той завършва с крах.
След 14 години съвместен живот Франц разрушава илюзиите й за романтична и безкористна любов. Силно влюбеният съпруг се оказва пресметлив изнудвач. Висшето общество във Виена въздъхва с облекчение, когато тяхната Люба се развежда. Печатът се връща към нея с предишната си стара и сърдечна любов. През 1976 година, когато е на 63 години, директорът на Метрополитен Рудолф Бинг изпраща на Люба телеграма. Моли я да играе съвсем малка роля в новата постановка на „Дъщерята на полка“ от Доницети. Ролята на застарялата примадона е говорна и епизодична, а нейни партньори в централните роли са Лучано Павароти и Джоан Съдърланд. Преди да излезе на сцената, Люба трепери от мисълта, че американската публика я е забравила. Изминали са десетилетия от невероятните й изяви в Метрополитен. Тя е потисната, но става чудо. Публиката става на крака има 15 минути ръкопляска на своята героиня, българката Люба. Отново е в центъра на световния печат, а възторжени почитатели й пишат да не ги забравя и да се върне в Европа. Във Вашингтон тя посещава гроба на втория си съпруг. Според нея капитанът й е бил верен и я е чакал, докато тя пътува на турнета в Лондон, Мюнхен, Париж и Залцбург. Люба застава до каменната му плоча и се чуди дали наистина в живота голямата любов може да съществува.
И пак, като удавник за сламка, тя се хваща за работа. Във Виена взема категорично решение и слиза от сцената, но участва с малки роли в 75 игрални филма, предимно продукции на бившата фРГ.
Последните й артистични изяви са в предаването „Стари френски шансони“ по националната австрийска телевизия. Зрителите виждат на екрана една възрастна, но красива жена, която пее рефрена „Аз съм сама, сама на света“ от шансона „Къде сте, приятели“. В изпълнението си Люба е толкова трогателна, че разплаква целия снимачен екип. Когато записът свършва, певицата застава пред младите си колеги и казва: „За мен любовта никога не е била в миналото, а в настоящето. Тя не може да се улови, но аз ще я търся, търсете я и вие!“ Така голямата оперна певица, създала най-добрата „Саломе“ на XX век, се прощава със сцената. Тя умира през 1996 г.
материал на https://www.jenatadnes.com; автор: Алина Мирчева
