Много семейства и у нас имат този проблем, но решението прехвърлят на училището, а там в клас са над 20 деца с над 20 различни проблеми.

Срещу тях стои само един класен и …май най-много тази тежест пада на гърба на началния учител, защото той  е затиснат с тежката задача да социализира, приобщава и дори да се намесва в личния свят на семействата.

Те пък – не разбрали, че това са даскалски задължения тръгват срещу учителя и често – не по правилата.

Как да има решение, когато един следва правила, а друг не се интересува от  тях и ползва други методи за контакт….

Ето ситуацията през погледа на психолог.

Младата и добре изглеждаща жена беше много развълнувана.

– Имам голяма нужда от съвета ви – става въпрос за сина ми. И в детската градина ни казаха, а и ние сами виждаме. Може би правим нещо неправилно?

– Може би – свих рамене аз, – но ще мога да кажа със сигурност тогава, когато разбера по-подробно какво правите и какво точно виждате.

– Там е работата, че уж всичко ни е наред. Щастливо семейство, добри доходи, аз не работя, а се занимавам с децата – имам и дъщеря на 2 години. Имаме баба. Ако е необходимо, идва гледачка. Мъжът ми, разбира се, работи, но прекарва време и с децата – вечер и през уикендите. Редовно ходим заедно на различни места – в музеи, в кафенета, в развлекателни центрове или на специални мероприятия, където има детска програма. Много пътуваме – в Испания, Стокхолм…

– Звучи чудесно – съгласих се аз, – водихте ли го на лекар?

– Да, на частен невролог. Каза, че всичко е наред, предписа масаж. До годинка Вова спеше много лошо, трябваше да го приспиваме на ръце, но после нещата се оправиха. Започна да ходи и да говори, когато трябваше, дори малко по-рано – аз много се занимавах с него – рисувахме, лепихме, развивахме фината моторика. Аз се интересувам от ранното детско развитие, много чета, ходя на лекции на психолози, пиша във форуми и пробвам новите и интересни неща с децата. На мен самата много ми харесва да го правя.

Това също ми прозвуча нормално.

– Детето ходи ли на детска градина?

– Да. При това на много добра, частна градина, малки групи, прекрасна атмосфера, много развиващи занимания и отлични педагози. Ходи 4 дни в седмицата, 2 пъти посещава музикални часове в Детската школа по изкуствата. Това не е точно училище, защото атмосферата в него е много свободна, там рисуват, пеят, слушат и разбират музиката, изпробват най-различни музикални инструменти…

– Разбирам, какво всъщност му има на Вова? – попитах, макар че вече имах предположение. – Какъв е проблемът?

Жената въздъхна и присви очи, сякаш ще се гмурка в студена вода.

– Разбирате ли, той сякаш нищичко не иска и от нищо не се интересува. Всичко е наред здравословно – сигурна съм в това. И с концентрацията, и с разбирането. Но дори на най-интересните мероприятия той се държи като, извинявам се за израза, умствено изостанал, гледа настрани, бърка си в носа, нещо си мърмори под носа, блъска децата, опитва се да ми бръкне в чантата за телефона… Аз после го питам: „Разбираш ли за какво говори госпожата?“ – „Да.“ – „Не ти ли е интересно?!“ А той равнодушно отговаря: „Изобщо“. – „А какво ти е интересно?“ – „Нищо.“

Вкъщи е по същия начин. Всяко занимание го правим насила и виждам, че не се преструва и не капризничи, а наистина няма желание.

И от това ми става страшно – та той е само на 6 – догодина ще тръгне на училище. А там нито ще е толкова интересно, както в градината, нито учителите – толкова грижовни… Как ще се справя? С мъжа ми отдавна сме харесали добро държавно училище, но вече мислим за частно – че кой ще го търпи в държавното, ако на него нищо не му е интересно и вместо да слуша, драска по чина?

Затова дойдох при вас – може би ние правим нещо неправилно? Може би наистина нещо му има и трябва да го заведем пак на лекар, да го лекуваме? Има случаи, в които детето е претрупано от всякакви кръжоци, няма време за нищо и толкова е уморено, че губи интерес… Но при нас не е така! Той има допълнителни занимания два пъти в седмицата, и то в дните, в които не ходи на градина. От какво да се уморява? А и в градината не ги пренатоварват. Например веднъж в седмицата при тях идва биолог и им показва истински животни – зайчета, мишки, охлюви, паяци – и им разказва за тях. Децата могат да ги разглеждат, пипат… Ако на мен ми показваха такива неща, когато бях на 6, сигурно щях да пищя от радост!

– А в детската градина само той ли е така? – попитах аз

– Не, не само той – въздъхна посетителката ми. – Възпитателите се оплакват, а и аз самата виждам… Но мен другите не ме интересуват. Аз се тревожа за сина си и за бъдещето му.

– Но виждате ли, разковничето е именно в това, че и другите деца споделят състоянието на сина ви.

– Как така? – удиви се дамата.

– Децата, разбира се, се формират от семействата си, но все пак има и общи характеристики на различните поколения.

Когато аз бях малка, на децата почти не се обръщаше внимание, освен в моментите, в които нещо ни се случваше – разболявахме се, плачехме и т.н. В останалото време възрастните живееха техните животи и ние не бяхме в центъра им. На никого не му минаваше през ума да ни развива и развлича. Единствената традиция, която всички спазваха, беше четенето на глас на децата, но и то свършваше след тръгването ни на училище. Ние приемахме това като напълно нормално и от съвсем рано се научихме да се развличаме сами. Някои наши развлечения бяха доста съмнителни и далеч не безобидни, но това също не вълнуваше особено никого. Нямахме кой знае какви атракции. Речникът ни не беше много богат, носехме в джобовете си всякакви боклуци, копаехме си землянки, скачахме в локвите, виждахме най-различни лица и животни в шарките на тапетите и често гледахме в небето.

Ако някой от възрастните ни обръщаше внимание и се съгласяваше да поиграе с нас или дори само да си поговори, то ние се радвахме неописуемо и всеки жест и дума се отпечатваха в съзнанието ни. Всеки от нас помни някой от ярките и интересни ръководители на ученическите кръжоци. Като студенти жадно четяхме вестници. Всичко това се нарича „сензорна депривация“, или по-просто – недохранване на мозъка.

Сега ситуацията е коренно различна. Децата са в центъра на родителското внимание и изобщо не могат да се оплачат от липса на информация. Вече не носят гайки в джобовете си и не търсят красотата в локвите и камъчетата. Не им е необходимо. Но както знаете, всяко действие има своето противодействие…

– И как се нарича този синдром? – попита майката на Вова. Струва ми се, че обмисляше следващия си пост в някой форум на мами. – Мозъчно претоварване?

– Аха – усмихнах се аз, – или „синдром на излишъка“. Твърде много от всичко. Нищо не искам и нищо не ми е интересно. В един момент на мозъка просто започва да му се повдига…

– И какво да правим?

– Наистина на вас съвсем скоро ви предстои първи клас, затова трябва да действате решително. Дали ще помогне – не знам, но си струва да пробвате. За известно време станете родител от моето поколение и нека да видим как Вова ще реагира на това.

* * *

След 4 месеца.

– А сега какво да правим?

– Не помогна ли?

– Помогна, там е работата. След срещата с вас обсъдихме идеята ви с мъжа ми и решихме, че ситуацията е сериозна и се налага да действаме решително. И спряхме напълно да го развличаме. През уикенда излизахме или само със съпруга ми, или с малката, а Вовка оставяхме с баба му или с бавачката. Като изрично ги инструктирахме, че могат само да четат книжки, и то ако той поиска. Престанахме да го водим в школата по изкуства. В градината помолихме да не го занимават и да го включват само ако той дойде и попита.

В началото той съвсем притихна – разбра, че нещо се случва, и се изплаши. Седеше си, играеше със сестра си или с конструктора, гледаше филми, започна да рисува. После започна да ни досажда: „А сега какво да правя?“. Аз му отвръщах: „Каквото искаш. Преди те водех на различни места, предлагах ти какво ли не и на теб нищо не ти беше интересно. Сега искам сам да решиш какво искаш и да ми кажеш“. Известно време капризничеше, стана съвсем непоносим, баба му даже тайно му даваше успокоителен чай и ми се сърдеше, че мъча детето заради някакви идиотски идеи. Но мъжът ми беше на моя страна. И издържахме.

После в градината ми казаха, че той вече участва в почти всички занимания. Те, както ги бях помолила, всеки път го питали – наистина ли искаш? Ако не ти е интересно, можеш да не правиш нищо, да не слушаш, да не гледаш – отиди настрани и си поиграй. А той започнал да отговаря ясно и твърдо: не, искам, интересно ми е. И участвал.

Вкъщи продължи постарому, докато един ден не ме попита:

– А защо вече не ходим в школата по изкуства?

Отговорих му, че на него не му е харесвало там.

– Аха – отвърна той и нищо повече.

Но знаете ли, когато престанах да го развличам, разбрах, че до този момент все аз съм му предлагала и това, и онова, никога не съм очаквала неговото мнение…

Сега той сам често започва разговор и си говорим за много интересни неща.

И с малката започнах да се държа по различен начин, спрях да я занимавам толкова много и тя започна да капризничи по-малко.

Но какво да правим с Вова?! В градината вече ходи с удоволствие, но вкъщи не е точно така. Може би да го попитаме: ако иска да тръгнем пак в школата по изкуства? Или да отидем някъде заедно?

– Както искате – казах аз, – можете пак да опитате да организирате времето му, а може и още да почакате – изборът е ваш.

* * *

Не знам какво решение взе семейството на Вова. Само знам, че всяко действие има своето противодействие.

А този материал го написах за информация на всички съвременни, внимателни и благополучни родители, на които любимото, умно и обгърнато с внимание дете изведнъж се е превърнало в скучаещо, мрънкащо и отегчено същество.

Просто още едно възможно обяснение.

материал на .

Автор: Екатерина Мурашова – психолог, източник