Последната заповед на цар Иван Шишман

На 17 юли 1393 г. османците превземат столицата на Второто българско царство – Търновград.

В тези драматични за столичния град събития отсъства може би най-важната фигура – цар Иван Шишман. От известно време царят се намира в крайдунавския град Никопол, превръщайки го в последната си резиденция. Избягал ли е тук Иван Шишман в търсене на спокойствие и сигурност или истината е друга? Отговор ни дава един наскоро намерен документ в библиотеката на Румънската академия на науките. Документ, хвърлящ светлина и върху драматичните събития в Търново, описани от Григорий Цамблак, завършили с екзекуцията на 110 видни търновски боляри.

Като за начало трябва да си зададем два важни въпроса.

1. Защо Иван Шишман избира Никопол?

2. Защо не помага на обсадения столичен град?

Никополската крепост правела впечатление още на съвременниците ѝ. По повод нея Мехмед Нешри пише следното: „Той (Иван Шишман) нямал по-хубав град и по-яка крепост от тази. Тя била край Туна, та реката се плискала в стените й.” Валеран дьо Ваврен допълва, че градът се състои от две крепости – горна и долна, охраняващи пристанището, а към реката се спускали две дълги стени, които затваряли пристанищното укрепление. На отсрещния бряг се намирала крепостта Холавник. Двете крепости образували единна система с две насочени едно срещу друго пристанища и допълващи се пояси от крепостни стени.

Освен сигурността, която предлага Никопол, от тук Иван Шишман осъществявал по-бърза връзка със своите християнски съюзници – Влахия и Унгария.

Дали е имал реална възможност да подпомогне обсадения Търновград?

Самото превземане на столицата на Второто българско царство е една от най-големите средновековни загадки. Известна яснота около похода хвърля Григорий Цамблак в неговото „Похвално слово за Евтимий”. Описвайки събитията той пише следното:

„Варварският цар…като вдигна всичките си източни войски, започвайки от персийските предели, от Ликаония и Асия, премина Хелеспонт и завари западните си войски, както беше заповядал; събрани всички заедно, те превъзхождаха не само войските на Дарий, царя на персите и мидийците, но и тези на Александър Македонски. С тях пристигна и ненадейно нападна града — не от една или две страни, но като го обгради целия отвсякъде с човешки тълпи.” От описанието на Цамблак ясно личи, че Баязид подлага на пълна обсада Търново. Колко е била числеността на армията му трудно може да се установи днес, но щом армията на Али паша от похода през 1388 г., колкото и да е била преувеличена от Нешри, е била 30 хиляди души, събраните от Баязид сили от Азия и Европа едва ли са били с по-малка численост.

Сравненията на Цамблак на армията на Баязид с армиите на Дарий и Александър Македонски говорят сами по себе си за нещо впечатляващо. Като се има предвид, че през целия XIV век най-крупните военни сили, които вади България са 15 хиляди в битката при Велбъжд от 1330 г., сили едва на половината на османците, е ясно, че Иван Шишман не разполагал с потенциал, за да се окаже в помощ на обсадения град. В този случай, надеждите му може би са били здравите стени на столичните укрепления и отличната им естествена защита да охладят ентусиазма на Баязид. Тактиката, възприета от царя е по-скоро в строеж на крепости и избягване на открити сражения с по-многобройния противник, идея, която за съжаление само забавя османците.

Превземането на Търново представлява тежка загуба за Иван Шишман. След него той е принуден да подпише унизителен мир, съгласно който пада в йерархията на владетелите като започва да се титулува „господин”, а властта му се ограничава в земите около Никопол.

Но дори и в тази тежка ситуация Иван Шишман не спира да бъде активен спрямо завоевателите. Какво точно предприема ни разкрива откритието на Климентина Иванова в български сборник с монашеско съдържание от XV в., намиращ се в библиотеката на Румънската академия на науките.

На последния лист от ръкописа разчита чернови на писма-заповеди на Иван Шишман, адресирани до неговите военачалници. Изпълнението на писмата следва общ план. От лявата страна е изписано: „До всепочитания болярин по оризма (заповед) на Господство ми.”. В дясно са изписани имената на конкретните хора – Баул и Алдимир. Ето как звучи една от тях: „Господарят Търновски до тебе, Бауле. За това (да пристигнат) при мен тук войниците. По-бързо да ги събереш и да дойдеш с тях в Никопол по заповед на Господството ми.” Става ясно, че Иван Шишман се опитва да събере всички свои останали сили в Никопол, за да даде може би един финален отпор на османците. Научаваме и как се е титулувал официално – „господар Търновски” (за османците бил просто „невернишки бег”). В началото на текстовете са нарисувани кръст и малка ръка държаща свитък, символи сходни с тези в Рилската грамота на Иван Шишман, което още веднъж не оставя съмнение в автора на писмата – заповеди.

Живописна реплика на литографията на А. С. Клипарски

Стигаме и до най-драматичния момент – събитията в Търново. Вероятно в началото на 1394 г., османският управител на града извикал под някакъв предлог в църквата „Свети апостоли Петър и Павел” 110 от видните боляри и след това заповядал да бъдат избити.

За този трагичен епизод научаваме отново от Григорий Цамблак: „Военачалникът – турчин, който беше поставен от турския цар да управлява града – повика при себе си божиите хора, които превъзхождаха другите по име, по добродетел и по благородство, за да се посъветва за някои общополезни дела. И те вървяха, следвайки вестителите, в неведение, както овцете вървят след тези, които ще ги колят, и всички, носейки своята кръв, бързаха да се доверят на убийствените десници. Щом ги видя в ръцете си, кръвожадният звяр посред църква ги изкла и, по-точно казано, ги освети, без да се засрами от белите коси, без да пощади младостта, а в забава на ножа превърна гърлата им.“

Примери за такава разправа от страна на османците имаме само в случаите на съпротива срещу тях, като при превземането на Венчан или на Косово (край Търговище).

Очевидно и в този случай първенците били заподозряни в конспиративни планове, за което били наказани. Логично е да се предположи, че в дъното на нещата стоял Иван Шишман, който в опита си да събере повече сили е влязъл във връзка и с търновското болярство. Може да се допусне, че и самият патриарх Евтимий е бил в течение на заговора, заради което след неуспешния опит за екзекуцията му е прогонен в изгнание далеч от Търново.

Находката от Букурещ е безценен извор за историята ни, за съпротивата на Иван Шишман срещу османските нашественици. В онези драматични времена българският владетел написал последната си заповед, а последствията от нея представляват един от най-мрачните епизоди от османското завоевание на земите ни.

А нали знаете , че народното творчество е исински извор за исторически знания и пазител на историческа памет. Ето каква песен се носела сред останалите живи българи и е дошла до наши дни:

Търновска царица сънувала, сънувала търновска царица (x2)

През среда се, (x2) небе препукало.

Ситни звезди (x2) на земя паднали.

Ясен месец (x2)кървав ми е огрял (x2)

А по него (x2) звездица Деница и тя ми е (x2) кърваво огряла.

Ой Шишмане, цар Иване,що съм сънувала?

Отговаря(x2) цар Иван Шишмана Ой царице, хубавице, съня ти е на зло.

Дето се е (x2) небе препукало Ще да падне(x2) българското царство

Ситни звезди – ще загине българската войска

Ясен месец- ще да падне сам Иван Шишмана

Мина време, писмо дойде от Костина града.

Писмо пише и нарежда-