Младият император обикалял със свитата си из владенията и навсякъде народът падал ниско на земята в знак на почит към властелина. По негов знак от време на време ковчежникът хвърлял шепа медни монети и народът се струпвал да ги събира.
Неочаквано към него се насочил гордо изправен монах с мръсни и одърпани одежди. Той държал една дървена чаша за подаяния в ръка. Стражата скочила да го спре, но императорът дал знак да го оставят да приближи. Съвсем изненадващо за всички, младият император скочил от коня си, коленичил пред монаха и целунал крайчицата на окаяната му одежда.
– Добре дошъл, татко – прошепнал радостно той.
– Не, сине, само минавам от тук.
– Но това са твоите владения, тате.
– Вече не, сине, сега са твои.
– Много си слаб, тате, какво да направя за теб, позволи ми да ти дам поне един кон.
– Знаеш, че съм дал обет да ходя пеша и да живея в бедност. Пусни няколко медни монети в чашата ми и това ще е напълно достатъчно.
– Ковчежник! Напълни тази чаша със злато, веднага! – заповядал императорът.
– Откажи се, сине – усмихнал се монахът – не можеш да я напълниш, пусни само няколко дребни монети.
Започнал ковчежникът да пълни чашата. Изсипал цялата торбичка, донесли втора, донесли чувал, после втори, после трети, а чашата все оставала празна.
– Що за дяволска чаша е тази, тате, тя няма напълване?
– Щастлив съм, сине, че си много по-прозорлив от мен!
– На теб ти трябваха само три чувала злато, за да разбереш, че тази чаша няма напълване. А аз хвърлих целия си живот в нея, половината свят, хиляди наложнички, цялото възможно богатство на земята. Здравето си хвърлих в нея – всичко, а тя остана празна. Защото това е чашата на желанията, сине, и тя никога няма напълване…
Всички ние имаме такава чаша… В преследване на поредното желание хвърляме в нея здравето си, младостта, красотата и щастието си. Тя е погълнала душевното ни спокойствие, радостта от живота и в крайна сметка, ако не я захлупим веднага, ще погълне целия ни живот…
