1: Братоубийството

Ранните османски султани не са практикували принципа на първородството, при което най-големият син наследява всичко. По тази причина за престола са могли да претендират всички братя. В първите десетилетия чести са били ситуациите, при които няколко от потенциалните наследници се укривали във вражески държави и причинявали маса проблеми в течение на много години.

Когато Мехмед Завоевателят обсаждал Константинопол, неговият роден чичо е воювал с него като защитник на града. Мехмед се справил с този проблем с присъщата му безпощадност. Когато стъпил на престола, той избил голяма част от своите родственици от мъжки пол, включително заповядал да удушат неговия брат – младенец направо в люлката. По-късно той издал печално известния закон: “ Този от моите синове, който стане султан, да убие своите братя.“ От този момент, всеки нов султан е бил длъжен да заеме трона, като убие всички свои родственици от мъжки пол.

На Мехмед III му се късало сърцето от мъка, когато по-малкият му брат го молел за пощада. Но той „не отвърнал нито дума“ и момчето било убито заедно с още 18 братя.

А Сюлейман Великолепни мълчаливо наблюдавал иззад един параван, когато удушавали с канап неговия собствен син, защото станал твърде популярен в армията и представлявал опасност за неговата власт.

2. Кафезът за шехзаде

Политиката на братоубийства никога не е била популярна сред народа и духовенството, затова когато Ахмед I умира внезапно през 1617г., тази практика е изоставена. Вместо да убиват потенциалните наследници на престола, започнали да ги заключват в двореца Топкапъ в Истанбул в специални помещения, известни като Кафез. Принцовете на Османската империя често са прекарвали целия си живот заключени в Кафеза под постоянна охрана. Макар да ги държали в разкош, много шехзаде (синовете на султана) полудявали от скука или се превръщали в развратници и пияници, което е разбираемо, защото са живеели със съзнанието, че могат да бъдат убити във всеки един момент.

3. Дворецът като тих ад

Даже за султана животът в двореца Топкапъ е могъл да бъде крайно мрачен. По това време е битувало мнението, че е неприлично да се говори много на султана, поради което е била въведена специална форма на общуване с жестове. Така владетелят прекарвал голяма част от своето време в пълна тишина.

Мустафа I решил, че това просто не може да се понесе и се опитал да премахне правилото за мълчание, но неговите везири отказали да се съобразят със заповедта му. По тази причина Мустафа I скоро полудял. Той често отивал на брега на морето и хвърлял монети във водата, за да „можели рибите да ги изразходват за нещо.“

Атмосферата в двореца била буквално пропита с интриги – за власт се борели всички: везири, придворни и евнуси. Жените в харема получили голямо влияние и затова този период от империята станал известен като „женския султанат.“

Ахмед III писал на своя велик везир: „Когато преминавам от една стая в друга, то в коридора се строяват 40 души. Когато се преобличам, ме наблюдава охраната… Никога не мога да бъда сам.“

4. Градинарят със задължения на палач

Султаните се ползвали с пълна власт над живота и смъртта на своите поданици, и те я използвали без притеснение. Дворецът Топкапъ, в който приемали молители и гости, бил ужасяващо място. В него имало две колони, на които побивали отрязаните глави, а също така имало и специален фонтан за палачите, за да могат да си мият ръцете. По време на периодичните чистки на неудобните или провинилите се – събирали цели купища от отрязани езици.

Любопитно е, че османлиите не се организирали да създадат длъжност „палач“. Учудващо, тези задължения били вменени на градинарите в двореца, които делили времето си между убийствата и отглеждането на възхитителни цветя. Повечето жертви били просто обезглавявани.

Обаче било забранено да се пролива кръв от султанското семейство и от високопоставените чиновници, затова тях са ги душили. Именно по тази причина, главният градинар винаги бил огромен мускулест мъж, способен да удуши когото му заповядат.

5. Смъртоносната надпревара

За провинилите се чиновници съществувал един единствен начин да избегнат гнева на султана. Появил се обичай, който започнал в края на 18 век, когато осъденият велик везир е можел да избегне суровото си наказание, ако победи главния градинар в смъртоносна надпревара из дворцовите градини. Викали везира на среща с главния градинар. След обмяна на приветствия му връчвали кубче замразен шербет. Ако шербетът бил бял, то султанът давал на везира отсрочка. А ако бил червен, то везирът е трябвало да бъде убит веднага. В мига, когато осъденият на смърт видел червения шербет, той незабавно трябвало да побегне през градините, за да има макар и малък шанс да се добере до вратата от другата им страна, която водела към рибния пазар.

Проблемът за везира бил, че с кожен шнур в ръка го преследвал главният градинар, който винаги бил по-млад и по-силен от него. Въпреки това, няколко везири успели да се спасят, включително Хачи Салих-паша – последният везир, който участвал в такава смъртоносна гонка. Като резултат, той бил назначен за санджак-бей (губернатор) на една от провинциите.

6. Изкупителните жертви

Султан Селим Страшни

Въпреки, че теоретично, великите везири отстъпвали по власт само на султана, обикновено те били убивани или хвърляни на тълпата като изкупителни жертви, когато нещо се обърка.

По времето на Султан Селим Страшни се сменили толкова много велики везири, че те започнали да носят завещанията си у себе си. Един везир помолил Селим да му каже по-отрано, ако ще го убиват. Султанът му отговорил, че вече чака опашка от желаещи да го заменят. Везирите също така трябвало да успокояват жителите на Истанбул, които винаги, когато нещо не им харесвало – се събирали на тълпа пред двореца и искали наказания.

7. Харемът

Най-голямата забележителност на двореца Топкапъ бил султанският харем. В него имало до 2000 жени, болшинството от които били купени или похитени робини. Тези жени като наложници на султана били държани под ключ, а всеки външен човек, който ги видел – бил убиван на място.

Самият харем се охранявал и управлявал от главния евнух, който имал огромна власт. Няма много информация за условията на живот в харема. Известно е, че наложниците са били толкова много, че някои от тях почти никога не попадали в погледа на султана. Други пък успявали да получат толкова голямо влияние, че взимали участие в решаването на политически въпроси.

Така Сюлейман Великолепни се влюбил в украинската красавица Роксолана (1505 – 1558), оженил се за нея и я направил свой главен съветник. Влиянието на Роксолана върху политиката на империята било такова, че великият везир се принудил да изпрати пирата Барбароса на отчаяна мисия да похити италианската красавица Джулия Гонзага – графина на Фонди и херцогиня на Траето, с надеждата, че Сюлейман ще обърне внимание на нея, когато я доведат в харема. Планът, обаче, се провалил, защото така и не успели да отвлекат Джулия.

Още една дама – Кесем Султан (1590-1651) достигнала по-голяма влияние и от Роксолана. Тя управлявала империята в качеството си на регент вместо своя син, а впоследствие и вместо внука си.

8. Кръвният данък

Една от най-известните политики на ранните османски владетели бил данъкът „девширме“ – кръвният данък, с който е облагано немюсюлманското население на империята. Той представлявал насилствено набиране на млади момчета от християнските семейства. Болшинството деца били зачислявани в еничерския корпус – армия от войници-роби, които винаги били използвани на първа линия в завоевателните битки. Този данък не бил събиран редовно, обикновено прибягвали към девширмето, когато султанът и везирите решавали, че е възможно на империята да са нужни допълнително работна ръка и войници. Като правило, набирали момчета на възраст между 12-14 години от Гърция и Балканите, като избирали най-силните от тях. Средно било взимано 1 дете от 40 семейства.

Османските чиновници събирали заедно набраните момчета и ги закарвали в Истанбул, вписвали ги в регистър (с подробно описание, вслучай, че избягат), обрязвали ги и насилствено ги карали да приемат исляма.

Най-красивите или най-умните изпращали в двореца, където ги обучавали. Тези момчета можели да получат много високи длъжности и много от тях по-късни ставали паши или везири.

Останалите деца първоначално изпращали да работят във ферми в продължение на осем години, където паралелно изучавали турски език и се развивали физически.

Около двадесетата си година официално ставали еничери – елитни войници на империята, които се славели с желязна дисциплина и вярност. Системата на кръвния данък отмряла в началото на 18 век, когато позволили на децата на еничерите също да постъпват в корпуса и по този начин той станал самоподдържащ се.

9. Робството като традици

Въпреки, че постепенно османлиите се отказват от робството през 17 век, това явление продължило да бъде ключова особеност на османската система до края на 19 век. Повечето роби били довеждани от Африка или от Кавказ (особено били ценени черкезите), като в същото време кримско-татарските набези обезпечавали постоянен приток от руснаци, украинци и поляци.

Първоначално било забранено да се поробват мюсюлмани, но това правило било забравено, когато притокът на немюсюлмани постепенно намалял. Ислямското робовладелство в значителна степен се е развивало независимо от западното робовладелство и по тази причина то съществено се различавало. Например, за ислямските роби е било по-лесно да получат свобода или да се издигнат в обществото. Въпреки това, няма никакво съмнение, че ислямското робовладелство е било невероятно жестоко.

Милиони хора са загинали по време на набезите за роби или от изнурителен труд. Като даже не говорим за процедурата по кастрация, която използвали, за да попълнят редиците на евнусите. За това колко висока е била смъртността сред робите, свидетелства фактът, че османлиите са довели милиони роби от Африка, а в съвременна Турция почти не са останали хора от африкански произход.

10. Масовите кланета

В началото османската империя била доста либерална. Като изключим кръвния данък, османлиите не са правили значителни опити да помохамеданчват немюсюлманските поданици. Те приемали и евреите след изгонването им от Испания. Освен това, не подлагали на дискриминация поданиците, а империята често била управлявана от гърци и албанци. Когато, обаче, турците чувствали заплаха, те постъпвали с дива жестокост.

Селим Страшни, например, бил много разтревожен от шиитите, които не признавали неговия авторитет като защитник на исляма и можели да бъдат „двойни агенти“ на Персия. В резултат, той избил почти целия изток на империята (загинали са най-малко 40 000 шиити, а селата им били сравнени със земята).

Когато гърците започнали да се борят за независимост, османците прибягнали до помощта на албански наемници, които извършили страшни погроми.

Колкото повече влиянието на империята намалявало, толкова повече тя губела някогашната си търпимост към малцинствата.

През 19 век масовите кланета станали много разпространено явление, например Баташкото клане.

Те достигнали апогея си през 1915г., когато, две години преди разпада на империята, са избити 75% от цялото арменско население – 1,5 милиона души.

материал на http://www.zarata.org/