Вероятно всички са чували името Рихард Вагнер и знаят, че той е композитор на дълги и убийствено скучни опери, които обаче са толкова велики, че през XIX век завинаги превръщат стария музикален свят в нов. Но не са толкова много онези, които знаят, че зад Вагнер, до Вагнер, около Вагнер, а и вътре във Вагнер, освен огромен музикален гений, се крие и музата на име Козима.

Първите нейни биографи я поставят сред най-забележителните жени на епохата. По-късни изследователи, в опит за обективност, я смятат за двойствено същество, изковано от любов и мрак. А най-големите критици пък твърдят, че Козима е ужасен човек, който притежава всички лоши качества на Вагнер, но без неговия гений.

Е, да, тя не е музикален вълшебник, но пък има рядък талант – да бъде застане на втора линия, да разпознае гения, да му служи предано и да го обича, колкото и да е кошмарен, за да разцъфти той. Това не е героичното самоотричане на романтиците. Не е саможертвата, по която така си падат любителите на индийските сериали. Това дори не е симбиоза, както би описал нещата някой биолог. Това е талант за дълбоко човешко сливане, за живот в истинско съ-ществуване и съ-творение, при който един Аз става равен на два Аз-а, без никой от тях да губи себе си.

Съдбата на Козима Вагнер е необичайна от самото начало. Тя е незаконна дъщеря на великия унгарски композитор и пианист Ференц Лист и френската графиня Мари Д Агу.

Мари е потомка на немски банкери и френски графове, прочута светска жена в Париж и една от най-известните писателки на своето време. Скандалът е огромен, когато Мари – женена, с две дъщери – зарязва всичко и бяга след Лист в Женева. През 1837-ма година се ражда тяхната втора дъщеря, която наричат Франческа Гаетана Козима Лист. От малка обаче тя си е известна като Козима, име, което идва от свети Козма, покровител на лекарите и аптекарите. Дойки отглеждат децата, докато Лист пътува из Европа за концерти, а Мари е с него.

Въпреки многобройните им авантюри, двамата изкарват заедно няколко години, ражда им се и син, но отношенията започват да охладняват. Мари се връща с децата в Париж, но влиятелната ѝ майка не понася живите доказателства за семейния позор. За да си върне високото обществено положение, Мари дава децата на Лист. Те още не са съвсем приключили отношенията си, а живеят в нещо като свободна връзка. Например, известен е случай, когато Мари Д Агу иска от Лист разрешение да му изневери с някакъв английски дипломат, а той великодушно се съгласява. Децата са настанени при възрастната майка на Лист, не особено интелигентна, но топла, земна жена, която се грижи за тях и ги обича. През 1845 година обаче Лист и Мари късат съвсем, той ѝ забранява да вижда децата и това наистина е в сила цели 5 години. Отначало Мари го обвинява, че иска да открадне „плода на майчината утроба” и твърди, че ще се бие за децата си като лъвица, но постепенно се примирява, като усеща светско облекчение от тяхната липса. Така Козима расте без баща, който е постоянно по турнета, без майка, контактът с която е забранен, а заради красивата си сестра – и със съзнанието, че е „грозното патенце”.

Козима и сестра ѝ получават добро образование в частен пансион, но Лист разбира, че дъщерите му се виждат тайно с майка си и е много недоволен. По това време той кара голяма любов с принцеса Витгенщайн и изпраща момичетата при нейната бивша, вече възрастна и твърде консервативна гувернантка, като я инструктира да ги държи строго. От живота при госпожа Патерси обаче Козима получава не само рани, но и полезни житейски уроци. Както пише един биограф: „Патерси я научи как трябва да се държи една благородна дама, как да слиза от каретата, как да влиза в салона, как да поздравява херцогинята за разлика от обикновения човек и как да не се издава, когато е наранена”. Всички тези неща обаче Лист урежда дистанционно. След 1845 той не вижда дъщерите си цели осем години, но през есента на 1853 пристига при тях, придружен от двама приятели – композиторите Хектор Берлиоз и Рихард Вагнер. Козима е на 16, Вагнер – на 40, но не мислете, че още тогава между тях прехвърча силна искра. Напротив – те сякаш почти не се забелязват взаимно. От една страна, както споменах, тя е „грозното пате”, защото адски прилича на баща си. Неговото лице на хищна птица, с голяма уста и остър нос, в съчетание с таланта и славата, може да му придават мъжки чар, но изобщо не са привлекателна фасада за една крехка девойка. За срещата в дневника си Вагнер отбелязва само, че дъщерите на Лист са много срамежливи. Козима пък, която също е запалена по музиката, още не познава творбите на Вагнер, поне не до онази степен, при която се оказва завладяна и дори хипнотизирана по-късно.

Козима е на 18, когато Лист я мести от Париж в Берлин и я поверява на грижите на Франциска фон Бюлов, майка на неговия най-любим ученик Ханс. Въпреки силното и обещаващо начало, Ханс не става нито най-известният концертиращ пианист, нито най-известният композитор, но при всички случаи в един дълъг период е най-прочутият европейски диригент и всъщност единственият, на чиято палка Вагнер поверява оперите си без колебание. Ханс фон Бюлов обучава Козима в изкуството на пианото, двамата се сближават и една нощ, след някакъв негов сценичен провал, тя го утешава. Следват годеж и сватба, но, вместо на меден месец, заедно с Лист те отиват на гости на Вагнер в Цюрих. На другата година пак са там и живеят известно време в къщата му. За Ханс и Козима това е нещо като поклонение, Вагнер вече е прочут, а те и двамата обожават музиката му. Козима дори изпитва нещо повече от обожание. Все още никой друг, освен нея не знае, но се оказва, че когато го слуша да свири, тя изпада в ступор и на чисто физиологическо ниво се разтърсва от силни сексуални пориви.

После, разбира се, изпитва чувство на вина, заради което се отнася твърде грижовно към съпруга си, опитва се да подпомогне с каквато може неговата музикална кариера и му ражда две дъщери. През 1862 година обаче, на една репетиция в Лайпциг, Вагнер сякаш за първи път забелязва Козима и описва ситуацията така: „Чувствах се напълно отнесен от вида на Козима…..тя ми изглеждаше така, сякаш стъпва в друг свят”. Малко по-късно пък в Берлин, докато фон Бюлов е зает да се подготви за вечерния концерт, Рихард и Козима излизат на разходка с каретата и още от самото начало започват да се гледат втренчено. Всичко преминава през сълзи и ридания, но изповедта им е запечатана без думи.

Любовта между Вагнер и Козима Лист минава през огромни перипетии. Отначало фон Бюлов, който знае всичко, защото ги сварва заедно в леглото, е склонен да преглътне тази връзка. Той не иска обяснение от тях, а когато девет месеца по-късно Козима ражда дъщеря и я нарича Изолда, признава я за своя, въпреки че много д0обре знае истината. „Бих убил всеки друг, но не и Вагнер” – пише той по-късно до приятел. На самата Козима пък фон Бюлов фактически прощава с думите, че тя е „посветила съкровищата на своето сърце на едно по-висше същество”.

Да, това може да звучи странно за нас, но мнозина съвременници точно така приемат великия немски композитор – като божество, като човек от друг свят. Така го приема и Козима. Сега нейната любов с Вагнер се смята за една от най-вдъхновяващите любовни истории на XIX век. Тогава обаче тя преминава през дълги митарства, по различни съображения, Козима ту се мести с децата при Вагнер, ту се връща при фон Бюлов, дългият и труден развод после е съпътстван с жестоки публични скандали, които засягат пряко дори баварския владетел Людвиг II, финансов и политически покровител на Вагнер. Когато двамата най-сетне заживяват относително спокойно обаче, Козима се грижи за Вагнер наистина като за божество – тя създава храм, като не допуска децата да вдигат шум из къщи и натрапници да прекъсват творческия процес на гения, прави всичко възможно да не го смущават повече каквито и да било финансови проблеми, които иначе са вечен негов спътник, измисля и поддържа режима му на хранене и работа. С нейна помощ Вагнер довършва знаменития си цикъл „Пръстенът на нибелунгите”, двамата заедно основават театъра в Байройт и прочутия едноименен фестивал, който Козима ръководи със здрава ръка чак до 1907 година. Критикувана за консерватизма си, тя всъщност иска да съхрани максимално принципите за представяне на вагнеровите опери, одобрени от самия Вагнер.

Тази необикновена грозновата жена е личен приятел с някои от най-известните хора на епохата, в нея, освен диригента фон Бюлов и композитора Вагнер, са отчаяно влюбени философът Ницше и поетът Метерлинк. Тя остарява красиво като катедрала и умира чак през 1930, на 93. В последните три години от живота си е прикована на легло, ослепява и идва в съзнание само от време на време. Не знам защо. Може би плаща за собствените си любовни грехове или за пословичния си антисемитизъм. А може и да изкупува в аванс греховете на децата си, които се свързват с Хитлер и за дълго превръщат духовния фестивал в Байройт в бездуховно нацистко сборище. Не знам.

Сигурно е обаче, че Аз-ът на Вагнер за съ-творение не може без Аз-а на Козима за съ-ществуване и гениите им се преплитат като звуците на две атакуващи валкирии, които свирят в пълна хармония, без никоя от тях да губи себе си.

автор Пламен Асенов материал на http://bnr.bg