Съгласно създадената в християнския свят представа, основана на първата книга от Библията “Битие”, Едем или Райската градина трябва да е била в някъде в Месопотамия:

[2:8] И насади Господ Бог рай в Едем, на изток, и там настани човека, когото създаде.

[2:9] И направи Господ Бог да израстат от земята всякакви дървеса, хубави наглед и добри за ядене, и дървото на живота посред рая, и дървото за познаване добро и зло.

[2:10] От Едем изтичаше река, за да напоява рая, и подир се разклоняваше на четири реки.

[2:11] Името на едната е Фисон: тя обикаля цялата земя Хавилска, там, дето има злато;

[2:12] златото на тая земя е добро; там има бдолах и камък оникс.

[2:13] Името на втората река е Гихон (Геон); тя обикаля цялата земя Куш.

[2:14] Името на третата река е Хидекел (Тигър): тя тече пред Асирия. Четвъртата река е Ефрат.

[2:15] След това Господ Бог взе човека (когото създаде) и го посели в Едемската градина, да я обработва и да я пази.

Досега обаче библистите на се успяли да установят кои са четирите реки, споменати в горния откъс, тъй като Гихон и Фисон са същински костелив орех за тях.

Същевременно успоредно на традиционната библейска представа през Късната античност и Средновековието възниква и една друга представа за разположението на Райската градина. Особено интересни сведения могат да се открият в руската редакция от XV век на т.нар. “Сръбска Александрия” от XIII–XIV век (препис от недостигнала до нас по-стара българска версия?), основана на гръцки протограф. Ето какво се разказва в сръбската “Александрия”.

Стигайки в близост до Индия, Александър среща мъдреци, които той попитал какво го очаква напред. Те му отвърнали: “Нищо друго, освен Макарийските острови в Океан-море, където живеят блажените хора, които се наричат нагомъдреци, тъй като са свлекли от себе си всички страсти”. Мъдреците обяснили на Александър следното: “Когато Адам, нашият праотец, нарушил забраната на Бога и бил изгонен от Рая, той се поселил на този остров и живял на него сто години и гледайки към Рая, постояно плачел, спомняйки си за прекрасните райски блага”. После великият завоевател научава, че островът бил напуснат от Адам, но неговият син Сит останал да живее на него и потомците му били въпросните нагомъдреци (голи мъдреци). За да стигне до Острова на блажените, където те живеели, Александър трябвало да продължи да върви още 6 дни и след това щял да види неголям, но много висок остров. Стигнел ли там, трябвало да заповяда да поставят на висок стълб статуята му с меч в дясната ръка.

Като стигна след 6 дни до Острова на блажените, Александър е посрещнат от голия мъдрец Ивант, “учителя рахмански” (т.е. брахмански). Ивант му разказва следното: “Морето, в което се намират нашите многобройни острови, се нарича Океан и то умива цялата земя и всички реки се вливат в него. Планината от тази му страна, която ти виждаш, е украсена от различни плодове; при вас тя се нарича Едем, тук Господ-бог Саваот, като сътворил земята, създал Рая на изток, в Едем и тук поселил Адам, нашия праотец”. Александър научава от Ивант, че не може да отиде да види Рая. Затова той продължава на изток и като вървял 10 дни, стигна до дълбок ров, който не можел да прекоси. Той построява желязна арка и по нея превежда войните си, като нарежда да поставят надпис на гръцки: “Цар Александър стигна до края на земята”. След като прекосява рова, завоевателят стига до Тъмната страна след 4 дни ход. Тогава две птици с човешки лица казват на Александър, че срещу му се е изправил великият цар Пор и цяла Индия. Тогава той свива на юг, за да срази враговете си (Александрия. Роман об Александра Македонском по русской рукописи XV века. М–Л., 1965, с. 108–111).

Описанието на Острова на блажените, на който живеели гимнософистите, без затруднения можа да се идентифицира свещената за индоарийците планина Меру (Сумеру), която при древните иранци носела името Хара Березайти, а скитите я назовавали Рипа (Рипейските планини). Съгласно иранската традиция в подножието на Хара лежало море (“зрайа”) на име Воурукаша, тоест “Имащо широки заливи”. В центъра му се намирал чуден остров, където живеели свещените животни и имало удивителни растения. При индийците страната на блаженството се намирала на Белия остров, разположен в млечното море на север от планината Меру (Сумеру), на северните й склонове, на брега на Северния океан. Там се намирала страната на “вечното щастие”. Там не било студено, нито горещо. Земята давала обилни плодове, навсякъде имало стада от антилопи и ята птици, всичко ухаело на цветя. В тази страна не можело да живеят жестоките, безчувствените и беззаконните. Не можело да има битки и войни, хората били равни помежду си и не познавали грижи и мъки. На тези хора била присъща божествената справедливост и липсата на зли помисли. На планината Меру можели да попаднат само избрани праведници и то единствено след края на земния им живот.

Според други сведения от индийската традиция подобно на описанието на Острова на блажените в сръбската “Александрия” и на Меру се бил родил/заселил първият човек (Адам), като Меру е представена като група от северни острови подобно островите на нагомъдреците в сръбската “Александрия”.

Съгласно едно от античните сведения, когато Александър стига до една планина между Кабул и река Инд, местни брахмани му съобщават, че нейното име е Мерустринга. Квинт Курций Руф отбелязва следното: “Градът [Ниса] е разположен в подножието на планина, която жителите наричат Мерос. Въз основа на това гърците измислили, че татко Либер бил скрит в бедрото на Юпитер” (Квинт Курций Руф. История на Александър Велики Македонски. С., 1985, с.226).

Всъщност връзката между Либер (Бакхус), бедрото Юпитер (Зевс) и Мерос (Меру) е направена по народна етимология, защото на гръцки “мерос” значи “бедро”. Град Ниса се е намирал източно от Кабул (Никея) и западно от Пешавар, по течението на река Кофен (днес река Кабул). На една карта на Гийом Делил, отпечатана в Париж през 1705 г., чието копие се съхранява в Народната библиотека “Св.св. Кирил и Методий” в София, планината Merus е означена като източната част от Paropamisus, южно от Бактра (Балх), западно от река Инд, северно от Дрангиана и Арахозия и източно от Ариана (Арея). Паропамис са западните части на Хиндукуш. Фактически локализацията на Merus отговаря на Мерустринга, достигната от Александър Велики. Това са тъкмо земите на гимнософистите (нагомъдреците).

Преди 11 години Димитър Ил. Димитров предложи своя локализация на планината Меру на базата на данните от индийските Пурани. В “Брахма пурана”, “Вайю пурана” и “Брахманда пурана” е казано, че на юг от Меру имало остров, обитаван от Кардамесвара, големия син на Адама (Адам от Библията). Той живеел на остров Палце (Балце) в Тибет. Димитър Димитров анализира блок от данни и стига до извода, че за географска проекция на свещената планина Меру следва да се приеме най-вероятно връх Тенгри (Тангра) на северния склон на Тян Шан, а владението на Кардамесвара се е намирало в Тибет на 81-я меридиан и на 30-я паралел, където в една от южните котловини на Хималайския масив е разположен град Кардам. На половин градус на север от него са двете най-големи езера в Тибет, които са тъждествени с остров Палце в Тибет. Други данни, които самият автор привежда, обаче сочат, че Меру следва да се търси в малко по-широк ареал. Както е известно, от Меру извирали четири велики реки. Според Димитров първата и втората могат да се отъждествят с лекота – това са Аму Даря и Ганг. Третата и четвъртата са Иртиш и Брахмапутра (Димитров, Димитър Ил. По пътя на българите. – Ави-Тохол. Кн. 10, 1999, с. 14–18).

Във връзка с местоположението на Едем е интересно да се види какво твърди към 685 г. арменският географ от VІІ век Ананиа Ширакаци в неговото съчинение “Ашхарацуйц”. Според него реките Хон (т.е. Гион) и Писон (т.е. Фисон) са Аму Даря (най-вероятно) и Ганг (със сигурност):

“1. Индия се намира на изток от страната на ариите и редом със Скития. Индийците са разделени на 2 области от река Гангес, тоест Писон. В западната част [живеят] 55 народа, а в източната – 72 … някои са голи мъдреци, които не вършат неправедни дела и не използват за храна животни. В Индия има планини, реки и множество острови”.

“2. Индия се намира на изток от ариите и редом със скитите. Индийците са разделени на 2 области от река Хон.”

Тук може да се припомни и съобщението от Битие: “Името на едната е Фисон: тя обикаля цялата земя Хавилска, там, дето има злато”.

В “Анонимния римски хронограф” от 354 г. е записано: “Евилат, от когото са гимнософистите, които всички са бактрийци”. Те са същите “нагомъдреци” (голи мъдреци) и “рахмани” (т.е. брахмани) от сръбската “Александрия”.

Интересно сведение е оставил и Кезаи – придворният секретар на унгарския крал Ласло VI Кун: “Когато започнало смесването на езиците великанът Менрот се преселил в Евилатските земи, наречени Персия”.

В опитите си да идентифицират река Гион (Гихон) библистите са изразили предположение, че тя е река Аракс, доколкото и двете названия означават “бързина”. От друга страна обаче има мнение, че Гион е текла през Източен Хуш (Хус), обхващащ областите Персида, Хузистан и Сузиана в Персия (“Името на втората река е Гихон (Геон); тя обикаля цялата земя Куш.”). В Библията освен тази страна Хуш се споменават още две страни с това име. Едната е обхващала южните части на Арабския полуостров, а с другата се е означавала собствено Етиопия. Херодот споменава, че армията на Ксеркс по време на похода срещу Гърция имало и “източни етиопи”, които били присъединени към индийския контингент. На друго място Херодот отбелязва, че имало “азиатски етиопи”, които обитавали района на днешните Югоизточни части на Иран и в Белуджистан. Плиний и Птолемей също така говорят за “левкоетиопи”, тоест за “бели етиопи”. Ананиа Ширакаци в своята “История” заявява директно: “кушани, сиреч етиопци”. Въз основа на тези податки може да се предположи, че под Хон (Гион) Ананиа Ширакаци е разбирал река Аму Даря, течаща през земите на източните етиопи (кушаните).

Впрочем арабите и днес наличат Аму Даря с библейското име Гихон!

Да опитам да свържа всичко дотук. Имаме Гион/Гихон/Хон = Аму Даря, имаме Фисон/Писон = Ганг. При това положение отъждествяването на другите 2 реки (формално Тигър и Ефрат от Библията) с Брахмапутра и Иртиш не е безперспективно. Така че митичният Едем наистина може да се е намирал в региона на планината Меру/Сумеру на индоарийците, свещен район, географски обхващащ Западните Хималаи, Хиндукуш, Памир и Западен-Северозападен Тян Шан. Интересно е, че пътешественикът Александър Илиев съобщава (успоредно със снимков материал), че на 10 километра от някогашния град Балх се намира гробът на Адам, дълъг цели 8 метра (Илиев, Александър. Българите и полуостров Хиндустан. С., 2006, с. 26).

Всъщност при толкова данни от различен произход и различен характер, свидетелстващи за източното (Средноазиатско-хималайско) разположение на Едем, трябва ли да се дава приоритет на сведенията от Битие, чието единствено предимство е не географската яснота, а това, че са повтаряни вече 2000

материал на http://epicenter.bg