Не е известно със сигурност откъде произхожда розата. В Америка (Колорадо и Орегон) са намерени вкаменелости от рози отпреди тридесет и два милиона години. Те приличат повече на източноазиатската роза, от­колкото на днешната в Северна Америка.

Всяка страна между 20 и 70 градуса северна ширина има свои естествени форми рози. Бели рози има в Гренландия, а Сибир е родина на Rosa grandiflora.

Все пак има основателни предположения, че родината на розата е Средна Азия.

Първата автентична роза в Европа може да се види в много стилизиран вид на стенопис в Кносос в Крит (16 века преди нашата ера).

Персия неслучайно била наричана „Страната на розите”. В градовете имало многобройни розови площи, а планините били покрити с рози. Цвете и роза се означавали с една и съща дума – „гюл”. Теменужката се наричала „пророкът на розата”, а питието, добито от теменужки – „шербет” – станало по-късно любимо питие на всички мюсюлмани.

В района на Шираз, провинция Фаристан (Персия), се произвеждала много отдавна розова вода, дестилирана по метода на Авицена, и се продавала в Китай, Индия, Египет, Испания и Мароко. До XVIII век в Индия се е пиела персийска розова вода, варена с канела и захар.

През 1612 г. в Персия при легендарни обстоятелства било открито розовото масло. За един празник царицата наредила да се изкопае канал и да се напълни с розова вода. Когато царят вървял с нея покрай канала, видял по повърхността нещо като пяна. След като събрали пяната се установило, че е от розите и че се е отделила вследствие на слънчевата топлина. Тази субстанция миришела прекрасно. Постепенно дестилационният метод се придвижил на запад, а през 1680 г. един турчин го донесъл в България, която столетия наред задоволява голяма част от световните нужди за розово масло.

Вавилон

От Персия розата дошла във Вавилон, където станала символ на държавната власт, и заедно с орела и ябълката укра­сявала служебните документи. През време на вави­лонския плен евреите опознали розата и започнали да я ценят.

Мала Азия, Тракия и Македония

От Вавилон розата дошла във Фригия (Мала Азия), Тракия и Македония. Херодот споменава около 400 години преди нашата ера за една шестдесетлистна роза в градината на фригийския цар Мидас. Теофраст е първият автор, който говори за центифолии (хекатонфила – „столистна роза”). Той пише за розите, че имали от пет до сто листчета. Шестдесет е старо вавилонско число, което вероятно е дало повод на Херодот да говори за шестдесетлистна роза.

Древна Гърция

По времето на Омир са споменати 63 вида цветя, като розата не е включена сред тях. Информация за нея се появява по-късно. Това не пречи на поетесата Сафо да я нарече „царицата на цветята”. Първата градска градина в Атина е била създадена от Епикур – философ на жизнерадостния живот, който обичал всеки ден да разполага със свежи рози. Едновременно с това рози се носели на гърдите и челото за траур, а гробът на Софокъл бил покрит с рози. Град Кирене (Cyrene, град в Северна Африка, колония на Гърция) и остров Родос са били розовите градини на Гърция. Теофраст описва отглеждането на розите от семена и размножаването им чрез разсади.

Розата е била вече посветена на Афродита, още когато тя се е почитала като богиня на плодовитостта. Нейните жрици носели венци от бели рози и пътеките, по които се минавали процесии с образите на боговете, били осеяни с рози. Произходът на червената роза се обяснявала със следната легенда: Афродита бързала при своя любим Адонис, който смъртно ранен от глиган, лежал в един храст. Тя прекосила леха с рози, набола се и белите цветове се обагрили в червено от кръвта й. Самият Адонис се превърнал в анемония.

По-късно носенето на венци на главата се превърнало в мания. „Нека окичим главите си с рози” е казвал Анакреон (древногръцки поет-лирик, ок. 540 г. пр. н. е.)

На една монета от Александър Велики, сечена в Родос, има роза.

Китай

В градините на китайските императори се отглеждали огромно количество рози за ароматизиране на въздуха, но само императорското семейство и мандарините могли да си служат с този естествен „парфюм”.

Конфуций (551-479 г. пр. н. е.) описал градини от рози в Пекин. Пет­стотин години преди н. е. императорската библиотека притежавала богата литература за розата.

Египет

В късни времена розата е много тачена като признак на разкош – Клеопатра (Клеопатра VII, последният владетел на Египет от династията на Птолемеите) при една церемония посипала с рози повърхността на цяло езеро. Това разточителство в употребата на розите се прехвърлило и в Рим (виж по-долу).

Рим

За проявено военно геройство в Римската репу­блика са награждавали с венци не от лаврови дръвчета, а от рози. В знак на високо отличие за пълководеца Сципион Африкански, римският сенат постановил да се нарисува роза върху щита на всеки боец от легиона, с който Сципион превзел Картаген през 202 г. пр.н.е.

Младите римляни са влизали свободно в съвета на старейшините с розови венци на главите си и пак така са отивали на бой. Рози са били хвърляни при посре­щане на победителите и с рози са украсявали колес­ниците им.

Веднъж някому бил даден венец от рози за по-скромни заслуги. Цензорът Катон не пропуснал да смъмри с обичайната си строгост подценяването на това отличие. Той изисквал във всички частни градини да се садят цветя за венци и гирлянди. Постепенно това се превърнало в традиция, продължила до късно – дори и през XIX век се срещали така наречените „фестароли” — производители на гир­лянди и празнични украшения.

Във време на опас­ност за държавата било забранено да се носят венци от рози. През втората Пуническа война (между Рим и Картаген), банкерът Луциус Флавиус по нареждане на сената бил изпратен в затвора, защото си е позволил посред бял ден да гледа от прозореца си към форума с венец от рози на главата.

Гърците били смятани за изнежени, защото техните младежи още преди обед се разхождали с венци по гла­вите. В късната римска република обаче венците от цветя станали всекидневна потребност. Те се продавали готови на цветарския пазар. Скъпите венци в Рим се приготвяли от розови листа, преплетени като люспи и при­шити върху липово лико.

Хораций се оплаквал, че плодородните полета на Италия били превърнати в градини а маслиновите на­саждения занемарени, а сеенето на пшеница преустановено, за да се отглеждат рози, теме­нужки и миртови храсти. Той се хвалел, че му било до­статъчно едно скромно миртово венче, за да си пие до­волен чашата вино в своята беседка. Персийският разкош му бил противен, както и тези скъпи венци от розови листа, залепени върху лико. Марциал пък бележи с горчивина: „Изпратете ни жито, вие, егип­тяни, вместо него ние ще ви изпратим рози!”. Прочутият Плиний (Плиний Стари), началник на римската флота и учен-естественик (I век сл. н. е.) писал: „Днес обаче материалът за венци се взема от Индия или от земите, лежащи оттатък Индия. За най-красиви се смятат венците от нардови листа или преплетените с копринена материя и пропити с благоуханен балсам. Дотам е стигнало днес разточителството на жените” (нардът е индийско благовонно растение, разпространено в средните Хималаи).

Прекаленото търсене и развъждане на розите ста­нало опасно и поради това, че било в ущърб на зелен­чуковите градини, от които народът изкарвал прехра­ната си. Но както всякога и навсякъде, проповедниците на морал не са имали и там успех.

Някой си Луциус Елиус Вирус си поръчал нов вид легло, оградено с мрежа и напълнено с рози. Той лежал в него покрит с листа от лилии и парфюмиран с персийски балсам.

Още от ранни времена са съ­ществували отделно „розариум” — розова градина и „розетум” — розов разсадник. Отглеждането на рози било доходно занятие. Познато е било и облагородяването на розите чрез присаждане върху дивачки (шипки). Римляните дори смятали, че всички видове растения може да бъдат смесвани помежду си. Плиний твърди, че видял в градините на Лукул (римски пълководец, известен със своята разточителност) плодно дърво, което раждало ябълки, круши, сливи, смокини, бадеми, маслини и грозде. Това не говори добре за на­блюдателните способности на Плиний. Също по времето на Плиний някои римски семейства носели имена на цветя, които техни членове са от­глеждали особено добре, в противоположност на обичая от последните векове, когато цветята получават името на някой виден ботаник.

През времето на император Август розата навлязла широко в бита на населението. С нея са украсявали къщите и трапезите, но най-вече тя е била цветето на любовта и празничната радост. Стари и мла­ди се кичели с розови венци през време на ядене. Розови венци са носили и робите, поднасящи ястията, виночерпците, флейтистите, музикантите и танцьорките. Едновременно с това розата била и цвете на мъртвите. Имало обичай чрез завещание да се осигурява украса от рози на гроба и да се определят пълномощници, които да ги засеят и поддържат. „Ако някой постави моите мощи в нежни листа от рози, би ми станала пръстта по-лека” пише Проперций, автор на елегии (45-22 г. пр.н.е.).

С рози са окичвали и чашите за пиене. При наздравици във виното са пускали розови листа, откъснати от ве­неца. Виното е било парфюмирано, също както и сътра­пезниците. Цветята били употребявани и за ядене. Приготвяни са желе от рози, мед с рози и сладко от рози. Ето една рецепта за античен пудинг с рози: „Смачкват се в хаван розови листа, пресоват се през сито и се смесват с четири телешки мозъка. Слагат се осем яйца, чаша и половина хубаво вино, сол и черен пипер. Всичко това се пече в пудингова форма, намазана с масло.”

Римските поети Вергилий и Овидий са възпели ро­зите на Пестум (местност близо до Рим), които цъфтели два пъти в годината и между които растели много теменужки. През време на цъфтежа на розите римляните имали обичай да посе­щават масово Пестум, както берлинчаните отивали във Вердер (местност около Берлин) когато цъфтят дърветата, или както хановерците в началото на XIX век ходели по време на цъфте­нето на момините сълзи в Айленриде, където пиели кафе, слушали музика и танцували.

С разрастването на разкоша в Рим розите лятно време не били вече ценени. Философът Сенека се оп­лаква, че хората искали да ги имат и през зимата. От Александрия и Картаген са пристигали кораби с рози. Близо до Рим изникнали зимни разсадници, покрити със слюда и отоплявани с гореща вода. Там цъфтели рози и лилии. Имало и открити зимни разсадници. Цве­тята се садели в ровове и по два пъти на ден се поливали с топла вода.

Управителят на Сицилия Верес бил обвинен в из­нудване на населението за сумата шест милиона сестерции. В процеса против него Цицерон като представител на сицилианците дал между другото следната кар­тина за нравите в онова време: „Когато нашият пълководец Верес се настани в Сиракуза, той се движеше носен на носилка, в която възглавниците бяха пълни с рози. Освен това той имаше венец от рози на главата си и друг такъв около врата, а пред носа си държеше ситно изплетена мрежа от ленени конци, изпълнена също с рози.”

Това разточителство в употребата на розите идвало от Египет, където при царица Клеопатра розата изме­стила цвета на лотоса. За да съблазни рим­ския пълководец Марк Антоний, Клеопатра го поканила в стая, постлана с дебел пласт рози — над половин метър. Едва ли ще е било приятно да се стъпва там, макар и да е имало върху розите опъната мрежа, за да се избегне преплитането на краката. Леглата, на които са лежали пирува­щите според римския обичай, също са били постлани с дюшеци и възглавници, натъп­кани с рози. Естествено и главите на всички са били увенчани с рози. Клеопатра накарала дори да посипят с рози цяло едно изкуствено езеро.

При пиршествата на Нерон върху главите на присъстващите падали розови ли­ста и аромата на цветовете се носел навсякъде из въз­духа. Светоний (римски историк – 69-141 г.) разказва, че за украсата на един обяд били купени рози за днешната равностойност на 100 000 долара. Това може да се нарече скромно в сравнение със сумата 600 000 долара, която един приятел на Нерон е изразходвал за рози само на един празник. С шафран, седефче и рози са посипвали улиците при императорските праз­ненства в Рим. Парфюмирани били стаите и театрите. Водоско­ците били напълвани с розова вода. През времето на император Домициан миризмата от рози по улиците на Рим била зашеметяваща. Друг император — Хелиогабал — се къпел във вино, пар­фюмирано с рози. Той наредил обществените бани да се пълнят с розова вода и най-после стигнал дотам, че устройвал оргии върху килим от рози, лилии, нарциси, теменужки и зюмбюли, където неговите пияни гости се задушавали от изпаренията на цветята.

Плиний мисли, че Англия е наречена Албион, поради своето изобилие от бели рози — Rosa alba, но може да е наречена така и поради белите скали при Дувър.

Индия

Индийска легенда гласи, че най-хубавата от всички жени, боги­нята Лакшми (или Шри – богиня на щастието и красотата), била произлязла от една роза, която се състояла от 108 големи и 1008 малки цветни листенца. В Кашмир имало големи розови градини.

Япония

В Япония също имало обособени градини от рози.

Средновековие

Близък Изток и арабския свят. Османска империя

В Багдад от 917 г. най-важни цветя били розите, нарцисите и анемониите. Хората обичали да съчетават ярката червенина на розите с по-тъмната на анемониите.

През IX век арабите положили основите на химията: Авицена изнамерил дестилирането и създал по този начин базата за изследване на химическото устройство на телата. Заедно с това дестилирането послужило за произвеждане на прекрасно розово масло. Сиропът от сварени в мед розови листа пък представлявал в продължение на цели столетия най-любимото народно питие в мюсюлманския свят.

Култът към розите е продължавал да се поддържа в Ориента. Когато Саладин завладял през 1187 г. Йерусалим, той изпратил там 500 камили с розова вода, за да очисти с нея Омаровата джамия.

В средните векове, когато Египет вече се владеел от арабите, за специален празник на розите построили дворец от розови гирлянди, а по улиците постлали килими.

Турците не са понасяли гледката на разпилени по земята розови листа, тъй като вярвали, че бялата роза произлязла от капките пот, паднали от Мохамед при неговото нощно възнесение. Също така вярват, че от кръвта на Мохамедовия зет са поникнали чудотворни червени рози.

Тъй-като турците, както и всички други мохамедани, почитали розата като свещено цвете, новородените деца в сарая били увивани в розови листа, а по-късно в розово-червен креп. Дори и през 1750 г. Египет и Турция са внасяли за тази цел стотици бали розово-червен креп.

„Казанлък — пише граф Молтке (пруски фелдмаршал, от 1835 до 1840 г. бил на турска служба) — е турският гюлистан. Розите там растат по нивите на бразди, както картофите”.

След като превзел Цариград през 1453 г., Мохамед II наредил храмът „Св. София” да бъде пречистен с розова вода по същия начин, по който Саладин триста години по-рано бил пречистил Омаровата джамия в Йерусалим.

Маврите умеели много добре да отглеждат рози. Градините в Кордова (град в Южна Испания, дълго време столица на мавърските халифи), градините на Алхамбра (Червената крепост – прочут дворец на мавърските владетели в Гренада, Испания) били градини от рози.

Европа

Розата е била разпространена в цяла Западна Европа чрез манастирите на бенедиктинците.

В празнични дни свещениците се окичвали с венци или носели гирлянди, често пъти от червени рози. Дори през 1405 г. Рожер де Валден при въвеждането му на служба като архиепископ на катедралата Сейнт Пол (Св. Павел) в Лондон е бил окичен с гирлянди от червени рози, както и неговите каноници (помощници). Този обичай е бил прекъснат едва от Реформацията.

Има запазени списъци на растенията, които Карл Велики (747/748-814 г.) е искал да бъдат посадени в неговите образцови градини. Списъкът започва така: „Volumus quod in hortos omnes herbas habeant id est 1. Lulium 2. Rosas” (Искаме във всичките градини да бъдат посадени следните растения: 1. Лилии; 2. Рози). Това обаче не означава, че причината за засаждането на розите и лилиите е тяхната красота. Розата се е смятала като най-ефикасно лекарство и затова трябвало да се оглежда във всяка манастирска градина. Още Плиний навремето е наброил 32 вида лекарства, които може да се приготвят от рози. И не само в Средновековието, но и в XVII век се посочват 33, повечето опасни за живота болести, които се лекуват с рози. Почти всяко трето лекарство било съставено или смесено с рози. Херцогът на Мантуа (в Италия) приготвял така наречения „златен сироп”, а Родерик де Фонсека приготвял пък „пивкото злато”. Английската кралица Елизабет I (1533-1603 г.) изпратила едно универсално лекарство, приготвено от рози и наричано „кралската тайна”, на Рудолф II Хабсбургски (1552-1612 г.), император на Свещената Римска империя.

Шипките, плодовете на розата, съдържат много витамин C и тъй-като скорбутът е върлувал в Европа в продължение на много векове вярата в лечебната сила на шипките наистина е имала основание. И днес в културните страни може да се видят огромни реклами, препоръчващи употребата на сироп от шипки: „Нищо не е така полезно за растежа и жизнеността на децата, както сиропът от шипки”. През време на Втората световна война английското министерство на здравеопазването насърчавало събирането на шипковия плод, защото именно той е по-богат на витамин C, отколкото всички други растения на севера. Били събирани годишно 500 до 700 тона шипки.

Ако в средните векове розите и шипките са били универсално средство за лекуване, още по-рано лечителите в Тесалия са приготвяли любовни еликсири от многобройни видове рози. Има също и германски рецепти за любовни питиета от рози: „Носи три тъмночервени, бледочервени и бели рози три дена, три нощи и три часа наред върху сърцето си, така че никой да не може да ги види. Прочети три пъти молитвите „Отче наш” и „Аве Мария”, като се прекръстиш. Натопи след това розите в шише с вино и ги дръж така три дена, три нощи и три часа. Накарай предмета на твоята любов да пие от виното, без да знае какво е имало вътре, и той ще те обикна от цялата си душа и ще ти бъде верен до гроб”.

От най-стари времена се смята, че подаряването на червена роза е знак на любовно признание.

Дълго време пък съществувало поверието, че внесат ли се рози в мазата, където отлежавала бира, тя се вкисва. Виното, напротив, ферментирало добре при аромат от рози.

На банкет, даден от Филип Добрия Бургундски (херцог между 1419-1467 г.), една статуя на малко момченце пускала розова вода.

В средновековните замъци е било трудно въздухът да се поддържа чист. Дебели завеси спирали наплива на студен въздух отвън. Вътре единственият източник на топлина е бил открит огън върху каменния под на голямата зала. Не е имало никаква канализация, затова и тогава, както в античните времена, подът на стаите се посипвал с благоуханни растения. В един списък от късното Средновековие на растения, предназначени за тази цел, се споменават освен растенията за подправки, още игликата, паричките, лавандулата, розите и теменужките.

Когато цветята се идентифицират с народи и партии, тогава се създават и легенди. Така Шекспир разказва, че Йоркският херцог Ричард и Жан Боуфорт, граф Съмърсет от рода Ланкастър, спорели в градината на Темпъл в Лондонското сити, където живеели и продължават и сега да живеят юристи, кой трябва да бъде крал. Боу­форт откъснал една червена роза, а Йорк — една бяла като знак на война за власт, война, която траяла 100 години и през която старата благородническа класа се изтребила взаимно. Хенри Тюдор избрал най-сетне розата като знак на помирение. Оттогава тя се нарича розата на Тюдорите. Една стара дамаска роза, която дава и розови, и бели цветове на едно и също стъбло, се нарича „Йорк и Ланкастър”; тя съществува и до днес.

Америка

Колумб намерил рози в Америка. Инките украсявали своите градини с тях. Перуанците наричали розовия „храст храст на слънцето”.

Ренесанс

Петрус де Кресченциус (род. 1235 г. в Болоня) е разпространил в Европа Магнусовото учение за земеделието и съставил упътване за направата на градини. На обикновените хора препоръчвал да си обградят една зелена площ с розови насаждения и овощни дървета, между които да се насадят лозови пръчки.

Един от първите паркове на Ренесанса е бил проектиран от архитекта Алберти (1404-1472 г.) за вилата на семейство Рюселе. Оградата била от рози.

В началото на Ренесанса в цяла Европа градинските лабиринти били образувани от плет от рози, преди да започне да се използва за тази цел тисовото дърво.

Л’Обел е бил първият, който дал точно описание на всички видове рози, отглеждани в Европа в края на XVI век. В своите „Icones” от 1581 г. той описва седем вида рози.

В градината на семейство Фугер, придобита през 1580 г., имало 775 розови храсти. Георг Фугел отгледал първата мускусна роза.

Има сведения за педантично обработената градина на д-р Лауренциус Шолц в Бреслау. Тя била разделена на четири части, като в частта за цветя растели предимно рози, при това „редки жълти, наричани еглантери, наскоро донесени от Верона”. В тази градина имало лабиринт от жив плет от рози.

Във френското висше общество било прието всяка сутрин до сватбата да се изпраща на годеницата букет, в който не бивало да липсват рози и лилии.

Около 1700 г. цветята били „изхвърлени” от градините. Вместо тях се появили изкуствени цветя, особено рози, изваяни от гипс и вар или изрязани от дърво, за украса на врати, стени и рамки за огледала или пък издълбани в мрамора на камините. Най-вече се срещали пластични изображения по таваните, където малки амурчета държат венци от рози, а Венера и Флора плуват заобиколени от рози всред необикновено синьо небе с бели облаци. В началото на следващия век интересът към цветята вече бил притъпен, особено към розите, и те отстъпили мястото си на луковичните растения.

Ново време

През XIX век селяните в района на Ривиерата във Франция изкоренявали всякакви видове насаждения, за да засаждат рози, също както жителите на старата римска област Лациум векове по-рано.

Алфонс Кар (1808-1890 г.), френски литератор-сатирик, бил шегаджия, който се занимавал с ботаника за развлечение. Той присаждал бели и червени рози върху шипки и благородни круши върху диви дюли. Той се смеел при мисълта, че бъдещите ботаници ще издават трудове върху тези открития.

Гьоте изпратил на графиня Еглофщайн един букет с думите:

„Много мили биха били напролет рози

без тръни; тук има чучулиги без

крачета и рицари без шпори”

„Чучулигино краче” е някогашното име на едногодишната ралица, което още съществува във Франция и Англия (pied d’alouette, larkspur), за разлика от многогодишната ралица, която носи името „рицарски шпори”.

В 1869 г. Едуард VII, тогава още Уелски принц, изпратил на Евгения, императрица на Франция, съпруга на Наполеон III, един действително царски подарък – кошница с всички известни рози, от черната холандска роза до бялата роза Йорк.

Това, че пчели, сварени в розово масло, възвръщали косите на плешивите глави, ни се вижда съмнително, но сигурно е, че розова вода била употребявана нався­къде като средство за поддържане на тена и че розово масло и розова вода са били винаги употребявани за парфюми и сладкиши. Необходими са 20 000 рози за една тегловна рупия масло, или 5000—6000 кг. рози да­ват едва 1 кг. масло. България все още покрива светов­ните нужди от розово масло. Студена война или студен мир — розовото масло прониква през забраните, Ки­тайците казват: „Най-мекото на света прониква през най-твърдото в света.” Един килограм розово масло, все още приготвяно по метода на Авицена, струвало през 1955 г. 8250 марки. Ароматът на розовото масло е толкова силен, че една кърпа за нос, до която е допрян връх на игла, натопен в розово масло, запазва дори при пране аромата му месеци наред. Граф Молтке писал от Турция: „Взех едно количество розово масло. Тъй като трябваше да яздя цял ден, сложих шишето си в джоба — цяла седмица миришех на цъфнал розов храст.”

Въпреки че кон­сумацията на парфюми и козметични средства била по-малка към 1890 г. в сравнение с други епохи, все пак били консумирани и то само в Европа, 680 000 литра парфюм. Ница произвеждала годишно 600 000 кг. цвят от портокали, а Кан — 1 400 000 кг.; Ница и Кан про­извеждали към 1 200 000 кг. рози, главно старата Rosa centifolia, но и Пол Набонан, Ван Хуте, Пол Неирон и Фрау Карл Друшки.

Когато с един шумен бал бил открит дворецът на Обществото на народите в Женева, Ага Хан (мюсюлмански религиозен водач от персийско потекло, председател на сесията на Обществото на народите през 1937 г.) наредил да се донесат със самолет от Холандия в Женева 30 000 рози.

Празникът на богинята флора и 1 май

Флора, богинята на цветята, е била почитана от сабиняните (древен народ в Италия), преди още да се основе Рим. Римляните за­почнали да честват празника на богинята Флора от 516 г. пр. н. е., след основаването на града. Тържест­вата траели от 28 април до 3 май. Освен това през май и юни се устройвали празници на розите, придружени с пиршества. В тези дни навсякъде се продавали рози и дори гробовете били украсявани с тях. Празникът на Флора се разпространил до долния Дунав и пре­дизвикал протест от първите християни, които осъж­дали разточителството с розите. За тях розата е била порочно цвете; те я отхвърлили и като украса на гро­бовете. Първите църковни отци забранявали също и миртовите венци, тъй като миртът е бил посветен на култа на Венера. Розовата градина и розовият хра­сталак им напомнял за легендарната Венерина плани­на, по чиито гори и поляни бродели само ве­щици.

По религиозни съображения и евреите са забраня­вали обществените градини, защото те служели на езич­ниците за порочни забави. Забележително е, че пуританската традиция в Англия е предизвикала по същата причина затварянето на парковите градини нощно време. Но и парижките градини се затваряли вечер. Една пуританска секта — кокелерите — които и днес още водят необикновено въздържан и порядъчен живот, забраняват не само театъра, танца и светската музика, както останалите пуритани, но също и цветята. Трябва да се признае, че това според тяхното гледище е наисти­на логично, тъй като цветята всъщност са източник на удоволствие.

Но както всякога става, традицията се оказала по-силна и скоро виждаме да се посвещава на Дева Мария „тайнствената роза”, която по-рано била посветена на Афродита. „Роза мистика” станала самата Мария. Всич­ко се мени. Храмът Юпитер Капитолийски се превър­нал в храм Св. Петър, храмът на Юнона Лучина — в храм Св. Мария Маджоре, а процесиите с Мадоната шествали върху цветове от рози, както по-рано про­цесиите с изображенията на езическите божества.

Скоро след забраната да се садят върху гробовете рози се появили легенди, че от гробовете сами поник­вали рози и че архангел Гавраил бил приготвил за Мария три венеца от 150 рози. Червената роза станала сега символ за мъките на Мария, както по-рано е била символ за мъките на Афродита. Белите рози станали знак за радостта на Мария, а жълтите символизирали нейната слава. Рози украсявали църквите, рози ста­нали символ на мъченичеството.

Окичената с рози египетска Изида с детето Хор станала сега Мария с Исус.

И всичко се объркало така, че Изидор от Пелуза (град в Древен Египет, сега — Порт Саид) с въздишка отбелязва: „Трябваше все пак да има по-голяма разлика между езическата „Магна матер” и нашата „Магна матер” Мария.

Схоластиката измислила, че розата води началото си от капките Христова кръв, паднали върху, един трънлив храст. Една народна песен казва, че „Цветето на страданието поникнало на Голгота, когато бил разпънат божият син и там изтекла неговата светоспасителна кръв.”

Църквата е създала действителният култ на Мария едва през VI век. Розата била любимото цвете на рода Давид, от който произлизал Спасителят и неговата майка. Девиците, посветени на бога, се наричали рози.

Обичаят да се чества празникът на богинята Флора се е разпространил в цялата Римска империя. Навсякъде на 1 май хората се отправяли навън всред природата. Било в Лондон или в някое бавар­ско село, хората танцували около майското дърво. Изглежда също, че „Dies rosae” — ден на розата — 11 май — е станал празникът Петдесетница у хрис­тияните. Дори през XIX век народът в Рим наричал Петдесетницата „Pasquarosa” — „великденска роза”. На празника „Domenica de rosa” — неделя на розата — са пръскали рози от черковните кули, също както някога на императорските пиршества са ги ръсили върху пируващите.

В Илирия и по целия Балкански полуостров праз­никът на розата продължавал да се празнува и по-късно. От този пролетен празник, който стои във връзка с по-късната Петдесетница, се е развил после у сър­бите, словените, русите и българите празникът на природата „русалия”. Имало поверие, че по това време самодиви ходят по полетата и ливадите и разнасят плодородие. В Англия през XIX век само коминочистачите запазили традицията за празнуване на „Флоралиите” — на 1 май, който те смятали за свой празник. През 1208 г. молитвената броеница на Св. Доминик била наречена „розов венец”. Папата учре­дил орден, наречен „Златната роза на добродетелта”. С този орден в 1367 г. папа Урбан V наградил Йоанна Сицилийска, същата добра дама, която била удушила съпруга си. Носители на ордена на добродетелна били още: Фридрих Мъдрият от Саксония, Евгения — съпру­гата на Наполеон III, императрица Шарлота Мекси­канска и най-после кралица Изабела Испанска, на която орденът е даден в 1867 г.

Понякога вярването от античните времена пак си пробивало път и се налагало отново. В град Ним (Фран­ция) през миналия век проститутките били наричани „рози” и като професионален знак носели на дрехата си роза. Дори в Бреслау, който съвсем не е антично се­лище, ги наричали „обитателки на розовата улица”, защото розови улици се наричали тези, където те са жи­вели, дори в градове, толкова отдалечени от обсега на римската култура, като Кьонигсберг в Източна Прусия.

Разпространение на розата. Най-важните сортове

Когато проучваме някоя историческа област, откри­ваме винаги колко малко хора са притежавали нещо и колко малко е било това, което малцинството е при­тежавало.

Богатството на света се дължи на развитието на индустрията, започнало през XVIII век. Богатството в областта на цветята е резултат от откриването на Америка, на изследването на земята, но също така и резултат на постоянно прилежание.

Плиний познавал само 12 вида рози. Алберт Велики (Алберт Магнус, граф Болщед) (1193/1206-1280) изброил около 1250 г. само четири вида рози: канина (R. canina), центифолия (R. centifolia), арвензис (R. arvensis) и рубигиноза (R. rubiginosa).. В средата на XVIII век никой не можел да стигне до по-голямо число. Карл Линей (шведски учен, 1707-1778 г., основател на научната класификация на организмите) познавал 14 сорта, а каталогът на Филасие (Жозеф Жак Филасие – френски моралист и агроном (1736-1799 г.)), голям специалист по отглеждане на рози във Франция, страната на розите, съдържал през 1797 г. 25 сорта. При това във Франция розите били предмет на всекидневна употреба — при стария режим не по-малко, отколкото след революцията, при режима на Наполеон, когато французите играели на римска империя и пиели вино от вази, държали ху­бави момчета за прислужници и когато принц Боргезе (италиански благородник, женен за Полина, сестра на Наполеон) наредил в 1810 г. да посипят пода на залите и градинските пътеки с листенца от рози.

Преди Ренесанса в градините на цяла Северна и Средна Европа са расли много малко и много скромни цветя. Морис Метерлинк (1862-1949 г.) изброява в своя напълно достоверен списък на „старомодни цветя” следните: „Теменужки, парички, момини сълзи, мак, минзухар, перуника, есенен минзухар, жълт напръстник, ралица, синчец, незабравка, ружа, благородна лилия и една твърде необлагородена роза”.

През 1827 г. в Hortus britanicus (английска книга върху цветя и пр.) вече са изброени 107 сорта и 1059 варианта рози (един френски каталог за рози от 1829 г. съдържал дори 2562 сорта), а след шест­десет години придворният градинар Нитнер в своята книга „Розата” (1889 г.) описал 5007 сорта рози.

Rosa gallica е туземната европейска роза. Нарича се още френска роза или Rose de Provins — на Провен (Provins, малък град в едноименен окръг в Североизточна Франция – да не се бърка с Прованс, Provence), където много отрано имало обширни стопанства за отглеждане на рози. Тази роза има двадесетлистни цветове и цъфти късно. Тъй като Теофраст не я споменава, тя ще е била непозната в Гърция. Линей предполага, че тя произхожда от Галия и оттам и нейното име. Защо тази роза се нарича в Германия „Оцетна роза” (Essigrose), не е ясно. Gallicus значи само галски — и нищо повече, а оцет на латински се нарича acetum. Тази Галска роза растяла в цялата Римска империя. Тя била разпространявана през VI век и по-късно от монасите на 37 000 бенедиктински манастира. Испанските маври я пренесли в Северна Африка. В 1368 г. един монах в Йорк, Англия, писал, че червената роза била английският герб. „Тя расте в тази земя от памтивека.” Можем да видим тази роза в картините на ранния Ренесанс и в стъклописите на катедралите. Тя ще е била първата роза, която странстващите монаси взели със себе си на път за Америка.

Столистната роза, за която говори Херодот и която Теофраст описва, не била вече споменавана от никого до XVI век, с изключение на Кресцентиус (италианец, издал първата книга за агрономия след края на Римската империя) през 1307 г., който я видял да расте в Холандия. Във всеки случай тя растяла в Марсилия. Нарекли я Провансалска роза и често я объркват с розата от Провен. А тъкмо розата от Провен е галската роза. Центифолията (столистната роза), наричана винаги от французите cent feuilles, е онази провансалска роза, която Шекспир споменава в „Хамлет”.

Друга стара роза е дамаската. Тя цъфтяла в Еги­пет и била пренесена от гърците в Марсилия и Пестум, в Картаген и Кирене — в старите гръцки търговски центрове. Именно тя е била споменаваната от Виргилий и Плутарх роза от Пестум, която цъфтяла два пъти и която можем да видим изобразена на фреските в Помпей. Тя не е могла да надживее разрушаването на Помпей и Пестум от огъня, водата и лавата.

Това е странно, защото през четиридесетте години на двадесети век силата на природата беше едновременно потресаваща и утешаващи. Хората бяха убити, къщите разрушени от бомби, покъщнината изгорена, но старият люляк продължаваше да цъфти и розите разстилаха своите клонки над купищата раз­валини.

От дамаска роза била направена розовата вода, с която Саладин напръскал Омаровата джамия в Йерусалим. Тя станала всеобщо позната през време на кръстоносните походи, получила името си от града Дамаск и била пренесена във Франция през 1270 г. от граф де Бри. До Англия и Испания тя стигнала едва през XVI век и Матиоли (Пиетро Андреа Матиоли, италиански лекар и ботаник , 1500-1577 г.) споменава в 1550 г., че дамаската роза била отскоро донесена в Италия. Най-важната роля за нашата днешна облагородена розова флора е играла китайската, или бенгалска роза. Китайците са я развивали още през X век. Тя била посадена през 1781 г. в ботаническата градина в Харлем, Холандия. За отбелязване е, че сър Джоузеф Банкс трябвало да я внесе от Холандия в Англия, въпреки че старият чаен разсадник Фа в Кантон, Китай, където тази роза растяла, бил пращал много корени в Англия, и въпреки че тази роза цъфтяла вече почти от сто го­дини в ботаническите градини на Английската източно-индийска компания в Калкута и Сингапур.

Rosa gallila + Rosa chinensis = Hybrid Chinese

Hybrid Chinese + Rosa Bourbon + Rosa damascena = Hybrid Perpetuals

Hybrid Perpetuals + Rosa chinensis = Hybrid Tea

Тайнствената роза

Розата, посветена на богинята на любовта, на го­лямата тайна, която забулва продължението на съще­ствуването на всичко живо, е била символ на тайн­ственото, на премълчаването. Според едно друго, по-банално обяснение, розата като единствено запълне­но цвете имала някаква тайнствена вътрешност.

Изразът „sub rosa”, т. е. под розата, което има зна­чение на строго поверително, се появил за пръв път, както твърдят някои, когато гърците на тайно съб­рание в една розова беседка решили да дадат реши­телно сражение на персийския цар Ксеркс. Така че думите „sub rosa” се тълкуват като „под печата на мъл­чанието”, затова при някои угощения на тавана в за­лата била прикрепвана една роза в знак на това, че разговорите са поверителни. Този обичай в средните векове се разпространил в цяла Европа. Розата станала символ на германските гуляи, които се извър­швали „sub rosa” — под знака на дискретността. И до днешен ден или най-малко доскоро на тавана в сградите са правили роза от вар и гипс, на която са окачвали полилея или лампата. И това е „sub rosa” — под розата.

Също и за хижите на зидарите-строители в Средно­вековието розата е останала като символичен знак на тайната. Обяснението за тази тайнственост на розата е това, че листата на зелената чашка на розовата пъпка, както и спираловидно наредените едно след друго листа на розата били оприличавани на пентаграмата или „кракът на друида” (вид магьоснически знак). Пентаграмата е служила като тайн­ствен отличителен знак на питагорейците, възприет вероятно от старите египтяни. „Кракът на друида” е бил свещен знак на келтите и нерядко е бил изобразяван върху галските монети. Геометрическите пропорции на тази спирала още в древността са наричани „златен разрез”.

Върху секирите на фемата („фема” е тайна средновековна организация във Вестфалия, Германия, за самоуправа по правни въпроси) била изобразена фигу­рата на рицар, държащ букет от рози, и всеки член на фемата бил задължен да целува всичките рози, които види.

Папа Адриан (1522—1523 г.) е наредил да се изрежат върху дървената част на всички изповедални столове рози като символ на мълчанието. Дълго време преди това по изповедалните столове били закрепвани пресни, осветени рози.

Също и турците са вярвали, че петте тайни на Аллаха се крият в розата.

Розата у старите и новите германци

Диворастящите рози у старите германци не се на­ричали рози и не били познати като рози. Те носели името шипки, както и съответните синонимни назва­ния за шипката в отделните германски провинции.

В старогерманските девствени гори са расли гъсталаци от бодили и трънливи храсти, а оръдие за отстра­няването им е била незащитената ръка на човека. Ето защо не е чудно, че са били забелязвани само тръните, а на розовите цветчета не се е обръщало внимание. Свещената горичка, в която старите германци са слу­жили на своите богове, е представлявала дъбов храсталак, обиколен с шипки.

Но не всичко, което носи названието роза, означавало цветето роза. В Източна Швейцария, в провинцията Алгой, гробищата, лежащи надалече, както и скали­стите пусти места, били наричани розови градини или розови горички. Може да се приеме, че названието на алпийския връх Монте Роза, както и названието „ро­зова градина” в Доломитите (планински вериги в Източните Алпи) означават „градини от каменни сипеи”.

В гористите земи на старите германци шипката не е имала нищо общо с любовта. Цветята не са играли никаква роля в древната история на Германия, където смелостта да убиваш и да бъдеш убит се е смятала за висша добродетел и най-големият убиец е бил най-голям герой. Шипката растяла върху окървавените места на жертвоприношението, върху гробовете на героите. Розички били наричани за голям ужас кър­вавите рани, а „розови градини на Лаурин” били полесраженията и полетата на смъртта. През цялото Средновековие бойното поле било наричано от поетите „розова градина”. В префиненото време на рицарството розова градина нарекли мястото на турнирите.

Розовата градина на Кримхилда — героинята от епоса „Песента на Нибелунгите” — е била истинска градина. Тя имала една миля дължина и половин миля широчина. В нея растяла лилия, под чиято сянка можели да седят петстотин жени, пазени от двана­десет юнаци, между които Зигфрид бил най-прославеният. Пажът на Зигфрид съобщава на Кримхилда намерението на своя господар да започне борбата със следните думи: —

„На Вас съобщава заедно с Ецел* онзи от Берн,

че обичат те светлите рози от Вашата градина,

в ней искат да потъпчат те цветята, а тревата

да полеят с кръв, та да стане мокра тя.”

(*Ецел – Атила, хунският владетел и герой от „Песен за Нибелунгите”)

Завърнал се от своята мисия, пажът Рюдигер въз­клицава:

„В рая бях аз!

Каква наслада за очите очаква всички там

и колко красота се крие

в таз чудна розова градина.”

Един от борците стъпкал розите още преди да почне борбата. Това предизвикало много неприятно чувство, защото цветята били стъпкани, така да се каже, извън­служебно. И тази варварска история завършва:

„И никаква градина не отглеждаше вече там Кримхилда, хубавата девица.”

В нацистко време било написано научно съчи­нение, в което се говори и за розите, но в което по принцип розата се отричала като създание на античния и ориенталския свят: „Смисълът и значението на роза­та и розовата градина там (в Персия) бяха съвършено различни от тези на суровата, годна за борба германска шипка. В героичните войнствени времена жената и розата не играят никаква роля.” Като такива времена той посочва древногръцките, ранноримските, времето на Великото преселение на народите, на немските рели­гиозни войни.

Спящата красавица се появява за пръв път през XIV век. Тя е могла да се роди на бял свят само като творение на рицарството. Старогерманският минебург в представите на тогавашните поети е трябвало обикновено да бъде обкръжен с жив плет от рози. Минебургите са били строени от господа рицарите за любовни преживя­вания. Когато рицарите нападали такъв един минебург, те, вместо, да бъдат полети с вряла вода, както става при случаи на сериозна отбрана, бивали обливани с парфюми, дамите хвърляли върху тях рози, плодове и сладкиши. Най-после господата под дъжд от цветя превземали бурга и пленявали дамите.

Възможно е спящата красавица да дължи същест­вуването си на някои още по-стари представи. Живият плет около замъка на спящата царкиня е може би въплъщение на пламтящия огън, обгърнал Брунхилда (богиня от древногерманската митология, валкирия), когато е била омагьосана и приспана от Вотан (главен бог от древногерманската митология), който я боднал с приспивателен трън и я обкръжил с огън, за да не се докосва никой до нея.

Франция, родина на съвременната роза

Родината на отглеждането на розата е Франция. Френските кръстоносци правили в замъците си розови градини. Жителите на Фонтене о Роз се занимавали само с розова култура. Градът Провенс, около тридесет и пет мили югоизточно от Париж по пътя за Нанси, бил център на една област, където се отглеждали галските рози. В 1770 г. жителите на Провенс приготвили легло от розови листа за кралица Мария Антоанета, когато тя пренощувала там, преди да се срещне с бъдещия крал Луи XVI. В 1224 г. било прието във Франция най-младият член на някое видно семейство да поднася на членовете на парламента три пъти в годината по една кошница с рози. Това най-после се превърнало в голям празник „Предаването на розите”.

В края на XIII век се описва как след култивирането на дивата роза се получава облагородената и как зане­марената облагородена роза отново се превръща в дива. Розовите градини на Руан и Париж се прочули през XIV век. В Руан розите са служели за украса на стаите и масата за ядене, за накичване по дрехите, а също и за приготвяне на розова вода. Както в древния Рим, имало и в Париж цветарки, членки на особенo еснафско сдружение, наречено „Шапелие”, които правели венци, Луи XIII въвел отново празника на розите.

Цветята били привилегия на висшата класа, както кадифето, коприната и кожените палта. Обикновените момичета можели да носят рози само на сватбата си. Всеки претендент за правото да отглежда рози през времето на Луи XI е трябвало да поднесе на град­ския съвет като данък три венеца и един кош рози за приготвяне на розова вода. Точно така в средновековна Индия бедните трябвало да дават на махараджите си рози, за да си посипват спалните стаи с тях. Всичко това изглежда доста скромно в сравнение с триста хи­ляди съда с розова вода, които провинцията Фарсистан около 810 г. е трябвало да доставя на придворния ка­сиер в Багдад.

Императрица Жозефина

Огромното увлечение към розите се дължи на Жозефина Боарне, съпруга на Наполеон I, на нейния инте­рес и на нейните парични жертви, въпреки че нейният брак по страстна любов не бил увенчан с рози, а с виолетки. Наполеон се запознал с Жозефина на един бал, където тя носила венец и букет от виолетки. На прощаване тя му хвърлила букета от колата си. За спомен от този букет нейната сватбена рокля била бродирана с виолетки,а Наполеон, където и да се сража­вал, й изпращал на техния сватбен ден букет виолетки. Но розата е цветето, което дължи най-голяма бла­годарност на Жозефина.

През 1798 г. Наполеон купил Малмезон, а Жозефи­на натоварила мосю Дюпон, който бил направил градината от рози в парка Люксембург, да събере всички познати видове рози. И Малмезон се превърнал в най-прочутата градина от рози на своето време.

Розите на Жозефина прескачали границите, пре­минавали през всички неприятелски линии. Където намирали рози, Наполеоновите армии ги изпращали в Малмезон. Семена и растения, предназначени за Малмезон, намирани в конфискувани кораби, били изпращани в Малмезон по заповед на английското адмиралтейство. Луис Кенеди, един лондонски гради­нар, получил паспорт, с който можел да пътува през време на англо-френската война от Лондон до Париж и обратно, за да закупува рози за императрицата. През 1815 г. било заповядано на британските войскови части да пазят градините на Малмезон. Но самите французи били вече взели предпазни мерки. Когато съюзническите армии наближили Париж, градинарят Вибер получил от Десеме, човека, който пръв развъдил масово рози, десет хиляди отгледани от семе рози, за да ги спаси от унищожаване. Чак до 1850 г. Вибер се славел за най-добър специалист в областта на розите. Накрая той се занимавал само да развъжда рози на ивици и петна.

Жозефина похарчила много пари за своята градина и оставила след смъртта си два и половина милиона фран­ка дългове. Но градините на Малмезон дали,на света много радост. В тях си давали среща хора на изкуст­вото, ботаници и специалисти в областта на розите. В първата четвърт на XIX век влиянието на тази гра­дина и интересът на императрицата допринесли за създаване на голям брой нови рози. Тук били сътворени важни ботанически съчинения, от които най-прочуто е това на Еме Бонплан (френски лекар и естественик, 1773-1858 г.): „Описание на редки растения в Мал­мезон и Навара, илюстрирани с цветни гравюри според рисунки на Редуте” (Пиер Жозеф Редуте, френски художник, роден в Белгия, наречен „Рафаел на розите”, 1759-1840г.).

Много хора окачват на стените си цветни гравюри — рози, които почти винаги са от Редуте. Тази радост те дължат на Жозефина, която отпуснала на Редуте за неговата работа годишна рента в размер на осемна­десет хиляди франка. Когато разглеждаме живота на художници от XVII и XVIII век, почти винаги узнава­ме един странен факт: тъкмо най-високо платените били най-зле. Широкият живот на горната класа бил твърде скъп, за да могат господа художниците да участ­ват в него. По-добре им било да споделят живота на дворцовата прислуга, към която и без това ги при­числявали в повечето случаи. Редуте например имал къща в Париж и чифлик във Фльори-су-Мьодон. Той получавал 5000 марки за една картина, но винаги бил в нужда. След много пазарлъци Карл X купил от него оригиналните гравюри на „Розите”. Но и това не помог­нало на Редуте да оправи сметките си. Той продал своите сребърни прибори, предмети на изкуството и мебели. Осемдесетгодишен той започнал най-значи­телната си картина, която трябвало да му донесе 12 000 франка. Над тази картина умрял. Редуте станал през 1825 г. заедно с Енгр (Жан Енгр, френски художник, 1780-1867 г.) и Томас Лорънс (английски художник, 1769-1830 г.) член на почет­ния легион.

Редуте не се отличавал с особено твърд характер; преди революцията той давал уроци по рисуване на аристократите, а веднага след това и на тези, които ги свалили. Той приел лепта от Жозефина, обучавал тази, която дошла след нея — Мария Луиза Хабсбургска, а след падането на Наполеон — дамите от Бурбонското семейство. Дори окончателното сваляне на Бурбоните с Юлската революция не донесло промя­на в живота му: той започнал да дава уроци на кралица Амалия, съпруга на Луи Филип, и на дъщерите й.

След смъртта на Жозефина паркът на Малмезон запустял. В 1828 г. дворецът и паркът били продадени на търг. През време на френско-пруската война (1870-1871 г.) пар­кът бил напълно унищожен. Един богат благодетел, Данил Озирис, купил имота през 1896 г., а през 1904 г. го предал на френското правителство.

От всичките 250 сорта, които са били първоначално в Малмезон, с успех били издирени 197, които сега могат да се видят в градините на Сен Клу (предградие на Париж с прочут парк).

Розите през XIX и XX век

В градините от рози на Люксембург (дворец в Париж) рас­тели 2000 вида; там били облагородени от тридесет до четиридесет диви рози. Лехите от рози били оградени с овощни дървета. Приблизително по същото време бащата на Шилер препоръчвал в своята книга „Раз­въждане на дървета на едро” да се ограждат главните пътеки на дървесните разсадници с диви рози.

През Стоте дни на второто Наполеоново властване възникнала в Сен Клу една роза, която назовали „ро­зата на императора”. Когато Луи XVIII наново завзел трона, тя се превърнала в „розата на краля”. Това е сегашната, все още популярна тъмночервена роза, Rosa crimson perpetual.

През първата третина на XIX век, време, когато розите били обичани, са засадени и много градини от рози, например градините при Касел и при Фонтенбло. И Финкелман посадил за пруския крал Фридрих Вилхелм III 3000 рози в Острова на пауните , но животните, които кралят държал там, ги унищожили. През 1835 г. в Шарлотенхоф при Потсдам била уредена нова градина от рози. По-късно Наполеон III уредил гра­дини от рози във Фонтенбло. Там, озлобен от своето поражение от мексиканците при Пуебла, наредил да оставят розата Пуебла да загине.

През 1829 г. в разгара на романтиката, когато средните векове били много на мода, а класицизмът и френската революция изгонени от паметта и сърцето, когато са бягали колкото може по-далеч от действителността, бил отпразнуван в Потсдам празник на бялата роза. Център на празника била руската императрица Шарлота, съпруга на император Николай I и дъщеря на Фридрих Вилхелм III. Наричали я Бланш фльор, защото оби­чала белите рози. Императрицата седяла под златен балдахин, а мъжете, преоблечени като рицари от крал Артуровата кръгла маса, с копия, мечове и щитове, й се кълнели във вярност. Между тях бил и нейният брат, по-сетнешният кайзер Вилхелм I. Всички дами носели тежки венци от бели рози, а всяка получила една роза от сребро.

През тази романтична епоха розите трябвало да се катерят по храмове и изкуствени развалини. През 1850 г. модата да се садят градини от рози стигнала апогея си. При англичаните били особено любими сво­дове от рози над готически решетки. От 1850 до 1860 г. мъхнатите рози били много на мода. „Мъхнати розички”, така наричали тогава свенливите жени, които били по това време идеал.

Междувременно селяните в Ривиерата засадили с рози полските си имоти, в които отглеждали някога жита и маслини. Но малко сортове били изпращани на север от Франция. Най-важните били Ла Франс роз, Сувенир дьо ла Малмезон и Маршал Нил. През 1867 г. една комисия, съставена от петдесет специали­сти по цветя, избрала розата Ла Франс роз за първа между 10 000 растения от френски произход.

Сувенир дьо ла Малмезон била създадена през 1843 г. от Белюз и пратена без име в запустелия Малмезон тъкмо когато френските власти се канели да го възстановят. Името си получила от един велик княз, който посетил градината и взел един корен за императорската градина в Петербург. Една романтична версия раз­казва, че самата Жозефина била дала една роза на кра­сивия император Александър, който я нарекъл Суве­нир от Малмезон. Цялата кръгла цветна леха пред Но­вия дворец в Потсдам били засадена със Сувенир дьо ла Малмезон.

Жълтата Маршал Нил била отгледана през 1864 г. от Прадел, които искал от купувачите й да купят с всяка Маршал Нил дванадесет други много скъпи рози. Тя се смятала през 1881 г. за Най-хубавата роза в света и останала в продължение на десетилетия дано търсено цвете за букет въпреки увисналата си главичка.

Не по-малко прочутата Каролин Тесту е по-мла­да. Създателят й я дал през 1890 г. на една художничка-графичка в модни журнали, мадам Каролин Тесту, която използвала розата за своя реклама. От тази роза произхожда най-хубавата от всички бели рози — Фрау Карл Друшки.

Глупавата мода да се отглеждат рози с дълги дръж­ки, 50—60 см, каквито днешният претенциозен купувач иска, дойде от Америка, гдето гърлите а ла Гибсън (илюстратор и карикатурист в САЩ, 1867-1940 г.) — дамите, които изглеждали като нарисувани от него, подпъхвали дългите дръжки на розите през коланите си. Тъй като две десетилетия младите дами искали да изглеждат като гърли а ла Гибсън, тази неестественост стана мода. Не е в природата на розите да растат по една на клонче.

Днес не се правят вече опити да се подобрява аро­матът на розите с изкуствени средства. В античния свят, когато пресаждали рози, увивали венци от рози около корените. И вярата, че имало полза от чесън и лук, засаде­ни близо до корените, е много стара. Йохан Сигизмунд Елсхолтц изказва съмнение в своята книга „Изкуст­вото да се правят градини” (издадена през 1684 г. в Бер­лин): „Съмнително е дали розите повишават приятността на аромата си.”

Сега никой не прави вече фокуси с розите. Разправят, че през XVII век в Генуа и в Ломбардия присаж­дали бели рози на един вид джел (вечнозелен храст с бодливи листа, Ilex aquifolium) —Ilex aculeata baccifera, — при което получавали зелени цветове. През VIII век един градинар в Шпандау при Берлин купил портокалово дърво и му присадил рози, дори през 1875 г. се говорело за такива присаждания в италианските и мавританските градини. По това време не се стремели да получават здрави, красиво обагрени екземпляри, а предпочитали да създават куриози, като например пет различни рози на един корен. Постоянно се натъквали на онова овощно дърво в Лукуловата градина, на което Плиний видял да зреят круши, ябълки, смокини, сли­ви, маслини, бадеми и грозде.

Розите продължавали да бъдат център на внимание, както при живота на Жозефина. На особена почит се радвали в края на XIX век розовите храсти, отглеж­дани в саксии. През 1885 г. в Лондон показвали такива храстчета, високи метър и половина и с окръжност осем метра. „Тези гигантски саксии тежат 100—150 кг. ше­стима носачи са необходими, за да вдигнат една” — раз­казва едно старо немско семейно списание. „Храстите са много изкусно подредени в пирамидални и сферични форми, покрити от горе до долу с равномерно наредени в кръг рози. Идеално правилното разпределение на ро­зите, постигнато чрез връзване и отстраняване на излишни пъпки, изглежда като пресметнато от инженер-земемер. Стотици рози, цъфнали или полуразцъфнали, с бляскави здрави листа, покриват толкова гъсто ра­стението, че не може да се види ни едно празно местен­це. Е, знае се, такива храстчета са скъпички, 500—1000 марки, а някои екземпляри и сортове просто не може да се купят. В Мюнхен бяха изпратени и изложени два вагона цъфнали екземпляри, които крал Лудвиг Ба­варски откупил за своята зимна градина. Трудът, по­ложен за отглеждането им, както и голямата им цена не можаха да бъдат достойно оценени от тогавашното жури”.

И за рози се плащали гигантски суми, каквито се плащали винаги за особено редки цветя. През 1884 г. английски цветар броил на един американец 22 000 марки за правота на собственост върху една единствена роза.

В Русия си позволявали почти римски лукс. Всички цветя, дори например астрите и блатните кокичета, трябвало да се отглеждат в оранжерии; а за поддържа­нето на една средна градина било необходимо гориво най-малко за 20 000—30 000 марки годишно — но оранжерийните рози били великолепни. „Отгледаните под стъкло руски рози получиха Кайзерова награда разправяли през осемдесетте години, —екземплярите има­ха по 10—15 безукорни цветове. Тъмнозелени листа без никаква следа от паразити и мухъл. Такива пости­жения мъчно може да се намерят дори в Германия.”

Най-големият розов храст в Европа се намирал в една градина във Фрайбург в Брайсгау. През 1881 г. го окулирали е една чайна роза. През 1900 г. той засенчвал пространство от 88 кв. м. и дал 7400 цвята, а през 1911 г. образувал голяма беседка.

Небивалият успех на розата Gloria dei (В САЩ се казва „Мир”) след Втората световна война доказва, че изкуството да се отглеждат рози живее и днес във Франция. През 1951 г. в Англия се продали един милион екземпляра. Тази роза е единствената в рода. Пъпката е розова, а цветовете жълтеникави с лека розова отсенка по краищата. Листата са лъскави и корави. Тя е отгледана от Франсис Мейар на Кап д’Антиб. Някои познавачи поставят немската следвоенна роза „Независимост” наравно с нея.

Най-нова култура рози е тази на полиантите. Роза­та полианта съединява изобилното цъфтене на розата Рамблер (тя дава понякога на храст по 6000 цвята) с едрите цветове и дългия период на цъфтене на чайните хибриди. Първите рози мултифлора пристиг­нали от Япония в Англия през 1865 г., една от тях по­паднала в един обществен парк в Лион. Тъй като не я харесали, пратили я в един разсадник. Там я кръсто­сали веднъж и още веднъж, в резултат на което получили растение с кичести цветове, лишени от аромат.

Сега вече ударил часът на Д. Т. Поулсен от Копенхаген, който започнал в 1912 г. със създаването на розата Еле­на Поулсен, след това добил в 1924 г. розата Елза Поул­сен, а на края в 1951 г. розата Ирина Датска, или с други думи Д. Поулсен отгледал всичките полианти, които понасят по-суровия северен климат без особено гледане. Лехи от рози в новите градини се засаждат главно с полианти. Сравнени с чайните хибриди, те са така да се каже масово произведени мебели, докато чайните хибриди, едни от най-красивите рози, са като фините скринове от времето на Луи XV.

______________________________________________

Използвана е информация от интернет, както и от изданието „Малка културна история на цветята” от Габриеле Тергит

материал на https://miroslav.eu/

__________________________