Рано или късно всеки от нас се замисля над тревожния въпрос: доколко нашият живот и нашето бъдеще са предопределени? Съществува ли съдба? Трябва ли да приемаме разговорите за предначертанието на нашия път сериозно? Интуитивно усещаме, че нещо ни движи, понякога против нашата воля, но… Толкова ни се иска да мислим, че всичко се определя само от собствения ни избор.

Според библейската легенда Адам и Ева под влияние на Сатаната сменили живота в Райската градина с възможността да „разберат какво е добро и зло“, правейки осъзнат избор. И макар по-късно да съжалили за загубеното блаженство, няма нито една легенда за това, че са се опитвали да се откажат от придобитото.

Наличието на свобода на волята е било тема на множество спорове. Възможно е най-прочутият от тях да е била между основоположника на протестантството Мартин Лутер и нидерландския философ хуманист Еразъм Ротердамски. Еразъм смятал, че човек по собствена воля е способен да избере добродетели, да се откаже от греховете и да постигне спасение.

Лутер смятал, че природата на човека е извратена от грехопадението на Адам и Ева, затова само Бог може да посочва на човека как следва да постъпва. „Волята човешка се намира някъде по средата, между Бога и Сатаната, точно като впрегнат добитък. Ако Господ обладае човека, той охотно ще тръгне натам, където Господ пожелае… Ако го обладае Сатаната, той охотно ще тръгне натам, където Сатаната пожелае.“

И двамата останали на своето мнение и всеки бил сигурен, че именно той е надвил опонента.

Но съвременната хуманистична теория клони към гледната точка на Еразъм Ротердамски.

А науката? Казала ли е тя тежката си дума?

Както е известно, главната заслуга на Зигмунд Фройд е в това, че е открил у хората бездни на скрита сексуалност и показал, че сексът и мислите за секс играят доста по-голяма роля в живота на човека, отколкото били готови да признаят тесногръдите моралисти.

Безспорно това е истина. Но не по-малката заслуга на основоположника на психоанализата се заключава в откритието на това, че разсъдъкът на човека далеч не монополно се разпорежда в неговия мозък. Съществува и безсъзнателно – огромен океан от забранени чувства и желания, които нашите представи за приличие не пускат на воля, но от които се ползват всички вратички в съзнанието, за да излязат на бял свят.

В своето „Въведение в психоанализата“ Фройд дава такива примери:

човек, който вдига тост на рождения ден на своя шеф, вместо „Моля да вдигнете чаши“ (на немски anstossen) изведнъж погрешка казал: „Моля да се оригнете“ (на немски aufstossen), изразявайки по този начин истинското си отношение към юбиляря.

Друг, произнасяйки реч на погребение, вместо „Не съм способен да изброя всички заслуги на покойния“ казал: „Не съм склонен…“ Разбира се, той бил далеч от мисълта да си разчиства сметките на пресния гроб, но подсъзнанието му напомнило за стари обиди.

Фройд дава много такива примери и вие сами можете да ги откриете, ако послушате например речите на съвременните политици. Принципно те рано или късно „проговарят“ и случайно издават това, което всъщност ги интересува. Такъв „лов по Фройд“ може да се окаже доста интересен и полезен.

Един от съвременните психоаналитици – Ерих Берн, в своята книга „Игрите, които играят хората“, накарал подсъзнанието, съзнанието и свръхсъзнанието (представите за добро и зло, получени от родителите или усвоени от „културния контекст“) да водят в човека доста горещи спорове, в които съзнанието с всички сили се опитва да помири спорещите, но далеч невинаги излиза победител.

Но психоаналитиците, макар и да ни оставят възможност да се разберем с нашите безсъзнателни импулси и догматични изисквания за морал, са склонни да разпънат всеки, който не успява или не иска да играе по правилата.

Генетиците са по-сурови и безпощадни.

Чели ли сте „Обикновено чудо“ на Евгений Шварц?

Един крал разказва за себе си: „По природа съм добряк, умен, обичам музиката, риболова, котките. И изведнъж ги натворявам такива, че ми иде да плача… Заедно с фамилните ценности съм наследил всички лоши фамилни черти. Представяте ли си удоволствието? Правиш гадост – всички мърморят и никой не иска да разбере, че е виновна леля.“

Природният механизъм, който придава на детето същия цвят на очите или косите, както на неговите предци, отдавна е установен. В нашите ДНК са записани „рецептите“ на всички белтъци на нашия организъм, включително и пигментите, които оцветяват очите и косите. Трите закона, открити от монаха Грегор Мендел, определят коя от двойката гени, майчинската или бащинската, ще „спечели“ при детето.

Родителите на свой ред също са получили двойка гени, значи и признаците от своите родители и тази верига отива в дълбините на вековете.

Но… наследява ли се слабостта или силата на характера, подлостта или доблестта по същия начин, както и цветът на очите?

Не е лесно да се изясни това.

Експерименти няма как да се направят, хората не могат да се кръстосват като мухи, за да се получи потомство с едни или други генетични черти. На помощ идва така нареченият метод на близнаците: еднояйчни близнаци, появили се на бял свят от една оплодена яйцеклетка, която се е разделила на два зародиша, притежават еднакъв набор гени и се явяват нещо като „естествени клонинги“ един на друг. Разнояйчните близнаци, израсли от две оплодени яйцеклетки, са генетично близки един до друг, както обикновени братя и сестри, но далеч не са идентични.

Като ги сравняваме, можем да се надяваме, че ще установим различията между наследствените признаци и влиянието на средата.
Генотипите на еднояйчните близнаци са напълно еднакви, а различията във фенотипа са предизвикани от влиянието на външни фактори.

През 2005 година учените решили да сравнят склонността към религия на 169 двойки разнояйчни и 104 двойки еднояйчни близнаци. Резултатите се оказали нееднозначни.

В детството практически всички доброволци се придържали към едни и същи религиозни възгледи (и това били възгледите на техните родители, което е напълно логично и очаквано). По-късно двуяйчните близнаци все по-често се разминавали във възгледите. Но еднояйчните продължавали да дават сходни отговори, сякаш вярата била записана в идентичните им геноми.

Правилен ли е такъв извод? Тъй като близнаците са наясно с природното сходство, което родителите им толкова обичат да подчертават, те предпочитат да мислят за себе си като за едно цяло и се придържат към еднакви възгледи. Тоест възможно е пред нас отново да е влиянието на средата, а далеч не генетичната предразположеност.

За разлика от психоаналитиците и генетиците, които изучават резултата, но не вникват в процеса, неврофизиолозите са се научили да документират самия момент на вземане на решение.

През 1983 година американският учен Бенджамин Либет провел прост експеримент, който довел до поразителен резултат. Либет казал на доброволците да вдигнат пръст тогава, когато искат да направят това, и да съобщават за възникващите желания, като натиснат копчето на звънец. Едновременно записвал техните енцефалограми.

Оказало се, че специфично възбуждане в мозъка възниквало 500 милисекунди преди да звънне звънецът. Тоест човекът още не съзнавал, че иска да позвъни, а мозъкът му вече знаел и се готвел за това.

Изглежда, за каква свобода на волята може да става дума? Излиза, че всички ние сме роби на нашия мозък и играем по неговата свирка.

Или пред нас отново е проблемът с интерпретацията?

Тъй като, за да си помислим „Искам да вдигна пръст, но д-р Либет каза да предупредя, ако искам да го направя“, също отива определено време. Може би нашият мозък не е диктатор, а просто е изпълнителен слуга, който ни разбира от половин дума?

Впрочем толкова ли е актуален въпросът, кое протича по-рано – възникването на желанието или осъзнаването му?

Добре ни е известно, че хората са способни да извършват ужасни неща съвсем съзнателно – просто защото смятат това за правилно или следват примера на другите. Доста по-продуктивно е да размишляваме не за това, което стои зад нашия избор, а за това, как максимално да използваме природния самоконтрол и да живеем собствения си живот така, че нашите деца да не ни проклинат.

Разни съдби

Съдбата на героя

В елинския свят се бояли само от съдбата. Въплъщавали я множество богини и божества. Неизбежното възмездие носела Немезида; бездушната необходимост – Ананке, сляпата случайност – Тюхе, дебнела от всеки ъгъл, а Адрастея изниквала на жизнения път внезапно и неизбежно.

Неслучайно и олимпийците се бояли от съдбата. „Тъмна и безумна, абсолютно непредсказуема, но в същото време определяща всяко нещо“, така е казвал за понятието съдба в елинския свят философът Алексей Лосев. Но дори страшната елинска съдба дава право на избор. Ахил знаел, че участието в Троянската война ще му донесе гибел, а убийството на Хектор ще стане начало на собствения му край.

И алтернативата била: може да живее дълъг, приятен и безславен живот… И Ахил се отправил на бойното поле и победил Хектор, изумявайки боговете със своята смелост и ярост. А след това загинал.

Съдбата на бедуина

Изследователи на философията на бедуините обърнали внимание на удивителната дума „сабр“, която имала две противоположни значения едновременно. Това е търпение, издръжливост, твърдост. Изключителна покорност. И в същото време „сабр“ е смелост и дързост. Изключителна смелост.

Така че това странно понятие, отнасящо се към съдбата, може да се преведе като „дръзко търпение“ или „търпелива смелост“. За да живееш мъдро и правилно, трябва да имаш сабр. Където е необходимо, да се покоряваш на съдбата. Където трябва – да влезеш в яростна схватка с обстоятелствата. Съдбата е непостижима и няма какво да си блъскаш главата, за да разбереш нейната същност.

Яж, пий, прекарвай времето си с хуриите, купувай си коне и къщи, докато съдбата ти дава такава възможност. А когато настъпи денят, спокойно приеми предначертаното. Затова бедуините не страдали нито от неврози, нито от депресии – те просто приемали живота и съдбата като даденост. И действали според обстоятелствата.

Съдбата на конунга

Няма нищо ужасно в съдбата, смятали скандинавците. Тя може дори да прояви към човека благосклонност и милост, но само към конунга. Към вожда. Към лидера. На останалите съдбата просто не обръща внимание. Тъй като в преломни и критични битки участват именно конунгите, те се срещат и със съдбата. И тя ги дарява с успех и щастие – за храбростта. И дори човек от прост род може да получи своето късче щастие, своя дял и участ – за това трябва да се присъедини към конунга.

Да тръгне с него, да воюва с него, да бъде верен и предан – и тогава може да получи малко благосклонност от съдбата. Така че блажен е този, който се е присъединил към силния и е споделил неговата съдба, получил и своята част – участ. Сега и този човек има взаимоотношения със съдбата, и той е личност, достойна за нейното внимание.

Какво да се прави?

Съвременната психология все по-често повтаря това, което преди 8000 години са записали жреците на Месопотамия на глинени таблички – за да живееш в мир със съдбата, следва максимално да съответстваш на своята същност. Имаш ли талант – развивай го и следвай своя дар. Имаш ли мъжество и сила – бори се. Обичаш ли – обичай.

Как можете да „се помирите“ със съдбата? Като се помирите със себе си. Като разберете кои сте и че сами „предизвиквате съдбата“. А „предизвиквате“ означава, че сами я творите.

Не вярвате ли? Не вярвайте, а проверете.

материал на