ВУЛКАНИТЕ
Едва ли има на Земята места, по-близки до разбирането на хората за огнен ад от вулканите.

В древността са възприемали вулканите като врати към ада, към злото, като жилища на покойници. Древните римляни вярвали, че на малкия димящ остров от групата на Липарските острови в Средиземно море се намирал входът за царството на техния бог на огъня – Вулкан. В негова чест те нарекли този остров Вулкано, без да подозират, че дават на света наименованието „вулкан”.

Вулканите са може би едни от най-известните форми на релефа, образувани при участието на вътрешните земни сили. Те са местата, където периодично по канали или пукнатини се осъществява вулканското изригване. То представлява процес, при който на земната повърхност излизат огнетечна маса – лава, твърди продукти, газообразни вещества. При едни вулкани изригването протича спокойно, а при други – бурно, драматично.

Известно е, че в Земята на дълбочина до 600 – 700 км има резервоари на магмена маса, която подгонена от натрупаната енергия, се устремява нагоре. Подземно бучене, земетресения, от отворите на земната кора излизат газове и водни пари, с трясък хвърчат дребни и едри скални късове, посипва се пепел, изхвърля се лава.

Вулканите имат решаваща заслуга за формирането на такъв облик на нашата планета, който е позволил върху нея да се зароди животът преди 70 милиарда години. Повече от 80% от земната повърхност фактически е формирана от древната вулканична дейност. Морското дъно и значителна част от планините са дело на ерупции. Газовете, изхвърляни при изригването на вулканите, са създали земната атмосфера с уникалния, годен за дишане състав. Така че вулканите само на пръв поглед са врати към ада, всъщност те са огнен генератор на живота.

На Земята има над 500 действащи вулкана, по-голямата част от които се намират на сушата. Разпространението на вулканите не е случайно. Те са съсредоточени в най-подвижните части на земната кора.

Съществуват четири зони на вулканична дейност
– Тихоокеанска, Средиземноморска, Атлантическа и Индийска.

В Тихоокеанската зона се намират 80 % от всичките действащи вулкани. Значителна част от действащите вулкани са разположени по крайбрежията на океаните и моретата или на островите. Само в Африка вулкани се срещат в централната част на континента, а в Австралия вулкани изобщо няма.

Предполага се, че на Земята има над 4000 загаснали вулкана. За тях се съди преди всичко по запазените вулканични скали. Централните вулкани могат да се приемат като типични вулкани. При тях изригването става по канал, наречен гърло. Изхвърлената лава и другите продукти оформят около гърлото характерен за тези вулкани конус. На върха на конуса гърлото на вулкана завършва с фуниеобразна вдлъбнатина – кратер.

Централните вулкани имат различни размери. Едни от тях наподобяват хълмове, а други представляват цели планини, често с голяма височина.

Вулканът Ключевски в Русия е висок около 4400 м, Фуджияма (Фуджисан) в Япония – около 3000 м, Етна в Италия – около 2700 м, Везувий, също в Италия – около 1000 м.

Но като че ли по височина над всички действащи вулкани в света трябва да се поставят петте вулкана, които изграждат изцяло остров Хавай от групата на Хавайските острови. Най-високият от тях е Мауна Кеа. Той се издига над нивото на Тихия океан до 4205 м. Ако се отчете дълбочината на океана в района, която е около 5300 м, то общата височина на този вулкан надхвърля 9000 м.
Проявите на централните вулкани, които помни човечеството, са нанесли много промени на земната повърхност.

През 79 г. вулканът Везувий изригнал много силно и покрил околността в радиус от 18 км с пепел, скални материали и лава на места с дебелина до 20 м. Под тази покривка останали погребани трите града – Херкулан, Помпей и Стабий. Голямо количество лава излязла от кратера на вулкана при неговите много силни следващи изригвания, станали през 1631 г. и през 1794 г. Тя се придвижила на няколко километра от вулканския конус.

През 1815 г. на остров Сумбава в Индонезия вулканът Тамбора изригнал с мощен взрив и унищожил голяма част от своя конус. Предполага се, че от първоначалната му височина са били отнети около 1200 м. Били изхвърлени около 100 куб. км скални м

атериали и пепел. Каменни късове с тегло 5кг достигнали на разстояние 30 – 40 км от вулкана.
През 1883 г. вулканът Кракатау на едноименния остров в Индонезия изригнал със серия мощни взривове. В резултат една част от острова била напълно разрушена. Обемът на изхвърлените материали бил 18 куб. км.

Изригването на вулкана Бандай /Бандайсан/ в Япония през 1888 г. било също много силно. Вследствие на мощния взрив значителна част от вулканския конус била отнесена. В околността се образувала покривка от скални материали с дебелина 10 и повече метра.

При изригването на вулкана Катмай в Аляска през 1912 г. силни взривове унищожили горната част на вулканския конус. Скални материали и пепел покрили съседните земи и създали коренно различен релеф.

През 1956 г. се проявил вулканът Безименний на полуостров Камчатка. От неговия взрив вулканският конус станал с 300 м по-нисък. Околността била погребана под половинметров слой от скални материали и пепел.

Съществени промени на земната повърхност са предизвикали и централните вулкани, чиято дейност е била много бурна и бърза. Така пред погледа на човека са се появили вулканските конуси.

В Неаполитанския залив през 1538 г. само за два дни възникнал вулканът Монте Нуово с височина на конуса 140 м. Изригването му продължило осем дни.
Интерес представлява историята с вулкана Парикутин в Мексико. Тя започнала на 20 февруари 1943 г., когато през деня на царевичното поле в близост до селището Парикутин била забелязана слаба струйка дим. Тя излизала от почти незабележим отвор. По-късно се очертал канал, а димът се усилил. Същата вечер се чул първият силен взрив. На другия ден вулканският конус достигнал 35 м, след седем дни – 170 м, след седемнадесет дни – 340 м, а след осем месеца – 450 м. Вулканът изригвал непрекъснато 9 години, през което време изхвърлил 3,5 млрд. Тона лава върху площ от 26 кв. км.

КАЛДЕРА
При силни изригвания или пропадане кратерите добиват големи размери. Образува се дълбоко понижение със стръмни склонове, подобно на котловина. То е познато под името калдера, което на испански означава „голям котел”. На Земята са известни редица калдери, но някои от тях правят особено силно впечатление.

Калдерата на вулкана Какуто в Япония има дължина 27 км и ширина 20 км, а калдерата на вулкана Асо, също в Япония, е с дължина 25 км и ширина 17 км. На вулкана Товада в Япония тя има диаметър 12 км, а дълбочината й е повече от 600 м. Вулканът Катмай има сравнително тясна калдера. Нейният диаметър е 4 км, а дълбочината й е 1100 м.

Внимание заслужава калдерата на вулкана Килауеа на остров Хавай. Тя е с диаметър 5 км и дълбочина 100 м. Но видяното от един посетител на вулкана е може би по-интересно: „… Ние сме на края на калдерата и се спускаме към нейното дъно по твърди късове от лава. Почти плоското дъно на тази калдера се състои от застинали, като че ли усукани едни в други пластове черна лава, нарязани в различна посока от пукнатини… Тук на дъното на голямата калдера се намира второ, още по-дълбоко понижение, също със стръмни стени, с диаметър 700 – 800 м … а на дъното му езеро от разтопена лава…”

ВУЛКАНСКИТЕ ОСТРОВИ!
Понякога на географските карти се появяват нови острови. Тези промени не се дължат на пропуски на специалистите. Те са свързани с дейността на вулканите – така наречения подводен вулканизъм.

Например в групата на Новохебридските острови през 1897 г. е имало вулкански остров. През 1905 г. се установило, че той не съществува. По-късно, през 1949 г., на същото място в резултат на вулканско изригване се образувал отново остров.

Едно от най-известните подводни изригвания е станало през 1957г. при остров Фаял от групата на Азорските острови. Ето как предава този случай белгийският изследовател Харун Тазиев, разказан му от китоловци: „…
Скоро водата завряла по-буйно. Появила се пара, която се издигала удивително на бели спирали. Най-после и първият черен сноп от изригнал материал изскочил над морската повърхност. Водата вече кипяла безспир и високо в небето се издигала вихрушка от гъста пара. Земята в цялата околност се тресяла с глух грохот, ужасяващ хората. Малко по малко силата на експлозиите нараствала успоредно с тяхната честота. Вулканичният материал се изхвърля без прекъсване, извисяван на шестстотин, седемстотин, осемстотин метра височина.
… Изригването, предшествано от серия земни трусове – повече от 170 на ден, се разразило на 28 септември 1957 г. Петнадесет дни по-късно Ила Нова имала близо 100 м височина и 300 м диаметър. На 31 октомври, след четири седмици непостоянна активност, изригването спряло и новият остров внезапно изчезнал, рухвайки под водата.
На Фаял вече мислели, че нещата ще тръгнат по стария ред. Възнамерявали да започнат да изчисляват и възстановяват загубите…
…И тогава бедствието започнало отново: кипене на водата, подводни взривове, възникване на закръглен склон, изграден от натрупани късове лава, нарастваща активност, образуване на остров… Изминали няколко часа отново в спокойствие и пак се разиграло изригването. Островчето, на два пъти поглъщано от водата, растяло от 10 до 30 стъпки на ден според интензивността на изригването и бързо достигнало 100 м височина. И в продължение на две седмици се свързало с Фаял чрез провлак от натрупана пепел.”

Съртси е вулканичен остров. През ноември 1963 г. моряците от риболовен кораб край югозападното крайбрежие на Исландия забелязали сред морето висок стълб дим. Помислили, че е избухнал пожар на някой от риболовните кораби в района, но всъщност се оказали свидетели на раждането на вулканския остров Съртси. По-късно същия ден морето избълвало огромни кълба дим и лава, а във въздуха се извисил стълб пара, висок 3600 м. Само за няколко дни над водата се появил остров, висок около 40 м и дълъг близо 550 м. Към края на януари 1964 г. Съртси вече имал височина 150 м и площ 2,5 кв. км. Последното изригване станало през 1967 г.

На исландски Съртси означава “островът на Сърт”. В скандинавските митове Сърт е бог-гигант пазител на Муспел, страната на огъня. Според тези митове, след Рагнарог – последната битка между старите богове на Асгард и ледените гиганти и огъня, Сърт щял да премине през деветте свята и да ги опожари.
Остров Съртси се появил в резултат на многобройни вулкански изригвания. Тази снимка е направена през февруари 1964 г. и е запечатала изиргването, наречено “Опашката на петела”.

Вулканът Везувий се извисява на височина 1 277 м над морското ниво, близо до Неаполитанския залив, Италия. Той е единственият активен вулкан в континенталната част на Европа. Кратерът му е с дълбочина 216 м и обиколка 1 400 м. Диаметърът на основата му е повече от 3 км.
Везувий изригвал периодично в продължение на повече от 12 000 години. Днес над кратера се издигат тънки ленти дим, а по склоновете му има пукнатини, през които прониква горещина, достатъчна да се запали лист хартия.
В подножието на Везувий има много овощни градини и лозя, но склоновете във високата му част са пусти и изглеждат потискащо и застрашително. През XX в. са регистрирани шест големи изригвания на вулкана.
Най-известното изригване на Везувий през 79 г. унищожило градовете Херкулан и Помпей. Вулканът изхвърлил от недрата си огромен стълб черен дим, посипали се гореща пепел и скални късове, въздухът се наситил с отровни газове. Повечето жители на Помпей били погребани под разрушените сгради и пластове вулканска пепел или били задушени от отровните газове.
Халеакала е вулкан, намиращ се на хавайския остров Мауи. Кратерът е резултат от многото изригвания на вулкана и хилядолетната ерозионна дейност на вятъра и дъжда, те са причина за днешната заравненост на върха и за огромните размери на кратера – дълбочина 800 м, обиколка на ръба 34 км. На територията на кратера може да се побере Манхатън (САЩ). Халеакала изригнал за последен път през 1790 г. Категоризиран е като спящ вулкан. С голямата си дълбочина и ширина, и с височината си от 3 055 м над морското ниво, той се смята за най-големия спящ вулкан в света. В кратера на вулкана има огромни скални блокове, конуси шлака, високи до 300 м, дебели пластове пепел, късове вкаменена лава с различни размери – от големината на ръчна граната, до големината на лека кола.

материал на http://www.geomedia.bg