Било е по времето, когато по тези земи не е имало царства и господарства.

Всички хора били равни и живеели в мир и сговор. Равна била и земята. По тучните ливади пасели безброй крави, биволи и овце. Нивите давали богата реколта, а дърветата – обилен плод.

Там израснала и мома Странджа, която била толкова красива, че никой момък не се осмелил да я поиска за жена. Натъжила се девойката, тъй като и тя искала да има мъж и деца. За да не гледа чуждото щастие и да страда, напуснала благодатната земя и се заселила в гъстите гори. Там се сприятелила с дивите животни и дори научила езика им. Облечена в мъжки дрехи, яздела бързоног елен и се надплувала с делфините в морето. Другари й станали горските духове и самодиви.

Тогава, незнайно откъде, с много кораби дошли безчет черни мъже, въоръжени с мечове, копия и лъкове. Те изгонили местните жители от къщите им, настанили се в тях и заповядали на някогашните им стопани да ги хранят и слугуват, а който не им се подчинявал, го убивали.

Най-непокорните избягали в горите и там отново срещнали Странджа, за която почти били забравили.

 Като узнала каква беда ги е сполетяла, тя започнала да им помага. Разчуло се, че горите са сигурно убежище от насилията на черните мъже и все повече хора заприиждали в тях. Като разбрали, че силата на нашествениците е в тяхното оръжие, Странджа изпратила четири лисици да откраднат каквото намерят от това непознато за нея и за сънародниците й нещо. Животните донесли един меч, едно копие, един лък и една стрела. Момата внимателно ги разгледала и установила, че копие и лък лесно може да се направят, защото били от дърво. Мечът и върхът на стрелата обаче били от нещо непознато, каквото нито в равнината, нито в гората били виждали. Допитала се Странджа до орлите къде може да се намери такъв материал. Те отговорили, че това е желязо и го има, но в много далечни краища. В гората обаче растели дървета, които били по-яки и от желязото. Направили един дървен меч от такова дърво и като ударили с него железния, той се счупил. За кратко време всички бегълци се въоръжили с дървени мечове, с копия, лъкове и стрели. Странджа ги обединила в отряд, който яздел бързоноги елени. Постепенно се осмелили да нападат черните мъже. Когато влизали в битка с тях, дървените мечове чупели железните. Изтребили много от нашествениците и смятали, че в скоро време останалите сами ще си отидат там, откъдето са дошли.

 Но взели да пристигат още кораби, от които слезли безчет черни мъже, облечени в железни дрехи, от които стрелите и копията се отблъсквали, а дървените мечове не пробивали. Те яздели непознати животни с гърбици.

Хората отново се укрили в гъстата гора – тяхната последна защита. Нашествениците обаче решили да запалят тяхното убежище и започнали да трупат сухи клони, храсти и треви.

Странджа потърсила помощ от горските духове и самодивите. И когато черните мъже тръгнали със запалени факли да подпалят гората, станало нещо невиждано. Земята се разтресла, морето и реките се разбушували, почва и камъни започнали да растат като живи твари и се превърнали в баири и скали. Щом всичко утихнало, от черните мъже нямало и следа, защото морето погълнало корабите им, с които те се опитали да избягат.

А образувалата се голяма планина хората нарекли Странджа.