Пет години след излизането на сборника ,, На Изток от Запада”  Мирослав Пенков е готов с новата си книга. Тя е със заглавие „Stork Mountain“ („Щъркеловата планина“) и вече я има на нашия пазар от   март 2016 г., като отвъд Океана  издател е „Farrar, Straus and Giroux“.

Книгата разказва за млад български емигрант, който се връща в родината си в търсене на корените си и дядо си. Пътят му го води в едно малко селце на границата с Турция и на един хвърлей от Гърция, високо в Странджа планина. Там героят  се оплита в мистерии и се влюбва в едно мюсюлманско момиче. Стари тайни излизат наяве…

Ето какво казва самият Мирослав Пенков за книгата си :

Написах „Stork Mountain“ („Щъркеловата планина“) далеч от България. Далеч, колкото половин свят. В равнините на Тексас. Зем

ята тук е плоска, небето е огромно, а единствените планини, които можеш да видиш, са тези, които си въобразяваш във формите на облаците на хоризонта. Може би затова България присъства толкова много в тази книга; места и хора, към които сърцето ми болезнено принадлежи. Може би писането на тези страници е моят начин да изтрия дистанцията, да се върна у дома, дори само като дух, а не като физическо тяло. Но това не е роман за носталгията по дома. Това е роман за трансформацията; алхимичен роман, чиито герои преживяват собственото си приключение, изчезват в мрака, прекосяват огньове, за да се пречистят и да се родят отново. И както Дионис, богът, който някога населявал Щъркеловата планина, и този роман се роди два пъти. Веднъж го написах на английски – езикът, който започнах да уча, когато бях на 14 години, а след това – още веднъж на български, моят майчин език.

Нестинарите
Мисля, че бях на 7 години, когато за пръв път видях нестинари. Родителите ми ме бяха завели в един ресторант на брега на Черно море. Мястото беше претъпкано с туристи. Основната атракция за вечерта – мъже и жени в красиви народни носии танцуваха по горещите въглени. С боси крака, държейки в ръцете си големи дървени икони.
Туристическа атракция, или не, мистерията на техния танц ме завладя и никога не ме напусна. Как не изгарят, се чудех. И как излизат от огъня ненаранени? Защо го правят? Дали ще се изгоря, ако пробвам и аз?
Този спомен за босите жени върху горещите въглени ме връхлетя отново след години. Той беше толкова силен, че се превърна в основа за моята книга. Беше като котва и свързващо звено между героите, местата, историите.

Древните мистерии
Но имаше проблем – не знаех нищо за нестинарите. Кога е започнала тази традиция? Къде? Практикува ли се още извън туристическите места и атракциони?
Научих, че за персите огънят бил свещен. Техният бог на мъдростта Ахура Мазда говорел със Зороастър чрез пламъка и това обожествяване на огъня някак е стигнало до Балканите. След това се появяват Елевзинските мистерии – в продължение на векове всяка година отбрано общество се събира и практикува различни мистични ритуали,  правят шумни сбирки в името на Деметра и дъщеря й Персефона.
После идват менеадите, лудите жреци на Дионис, които пиели виното си и танцували неистово в чест на своя бог и които, в екзалтацията си, разкъсвали на парчета жертвените кози и дори случайните минувачи, имали неблагоразумието да пристъпят в светите им места. Великият музикант Орфей сам станал жертва на вакханките и откъснатата му главата му отплавала по река Хеликон.
Колкото повече четях за това, толкова повече в главата ми изникваше образът на едно място – Странджа планина на границата между България и Турция, недалеч от Гърция. Там скитал Орфей. Там менеадите танцували. Там се разпространил най-силно култът към Дионис. И там до днес танцуват нестинарите.

Планините
Така намерих мястото. Място на красота и тъга. Раздирано от безкрайни войни, сцена на зверства и масови изселвания. Руско-турските войни, балканските войни, 1913 г. османските армии, за които не оставало нищо друго, освен да намерят смъртта си. Етническото прочистване на българи, арменци, гърци. Колкото повече четях, толкова по-ясно виждах: Странджа сама по себе си е нестинарка. От векове, отново и отново, планината преминава през огън, превръща се в пепел, за да се прероди отново.

Щъркелите
Накрая се появяват щъркелите. Всяка година те се връщат от Африка. 85% от белите щъркели по света прелитат над Странджа. Техните малки се люпят в Европа, стават силни и през август ятата отлитат обратно, отново над Странджа. Чудех се, гледайки през прозореца на дома си в Тексас, както ли ще е, ако в един миг видя хилядите мигриращи щъркели, натежалите от гнездата им клони на дърветата? Какво ли би било ако виждах не равните полета, а древната планина, която пази древни тайни, които само огънят може да освободи?

Да си представяш света
Колкото повече четях за това място, за мистериите му, толкова повече исках да пиша. Какво като никога не съм виждал Странджа? Какво като съм толкова далеч от България, тук, в Тексас? Въображението ми се развихри, започнах да си представям странни, пленителни места – гигантско дърво, натежало от щъркелови гнезда, човешки кости, заровени в гнездата, героите, катерещи се по дърветата, криещи се в сигурните гнезда. Представях си как пресичат границата с Турция, за да открият стари тракийски руини на върха на хълма. Представих си мястото, където реката се влива в Черно море. И преди да разбера, вече бях написал половин книга.
След това се появи страхът. Ами ако греша? Ако си представям нещо, което е невъзможно? Скован от тревога се качих на самолета за България. Запалих колата до Странджа и гледах нестинарите да вървят върху нажежените въглени. Поскитах се из планината, срещнах се с хората, които живеят там. Всичко си беше там – гигантските дървета, руините. Все едно ги бях създал с желанието си да съществуват. Чувството беше прекрасно, феерично. Чувството да видя със собствените си очи за пръв път това, което сърцето ми вече знаеше.

 материал на