Замисляли ли сте се някога за онези моменти преди големите моменти? Помните ли ги?

Сякаш имаме склонността да помним онези животопроменящи минути, в които например разбираме, че ще ставаме родители, научаваме, че сме приети в мечтания университет, човекът на живота ни ни заговаря за пръв път….

Но колко от нас помнят моментите преди големите моменти?
Онзи момент, след който целият ти свят ще бъде различен…

Къде бяхте, когато звънна телефонът и брат ви каза, че е станал баща за пръв път? Какво обядвахте преди 5 години и 4 месеца, точно преди от съседната маса да се усмихне жената, която днес е майка на децата ви? Кой беше последният мейл, на който отговорихте, преди да вземете решението да напуснете корпоративната си кариера и да се посветите на това да бъдете себе си и да се отдадете на призванието си?

Преди и след

Ако се замислим, тези моменти са не по-малко специални. Това са моментите, които маркират края на една епоха – края на ерата „преди“. От следващата секунда започва нашето „след“. От следващата секунда нищо няма да е същото и често животът ни се обръща на 180 градуса. Но преди голямата секунда, не бихме и предположили точно колко голямо нещо предстои…

Преди 3 месеца и 2 дни, точно на 24 април, аз се прибирах от обичайната си разходка за обяд от The Mall към офиса, стоях си на един червен световар и си проверявах мейла (не правете такива неща, шансът да ви блъсне някой невнимателен или позаспал след обяда човечец никак не е малък).

Това беше един от моите големи моменти преди един от най-големите ми моменти. Тогава прочетох един мейл, който промени живота ми и изцяло смени контекста на хобито, най-голямата ми страст и личното ми призвание.

Животът ни дава толкова, колкото си поискаме 😉

Казвайки смело „Да!“ на това предизвикателство, аз реших да скоча в неизвестното. Прекарах дълго време в отглеждане и култивиране на една нагласа, която е отговорна за много от трансформациите в живота ми през последните няколко години. А нагласата е, че единственият начин нещо да се случи в живота ни, е да му позволим това да стане.

От там е „лесното“ – трябва да работим здраво, за да го постигнем. Но работата е „механична“. Програмирането на съзнанието да повярва, че заслужаваме нещо да ни се случи, е трудната част. Защото когато съзнанието ни изпраща послание, че не допуска сценария нещо хубаво да ни се случва, то не се случва. Никога. Животът ни дава толкова, колкото се осмелим да си поискаме – вярно е с цялата си клишираност и тривиалност.
Как да тръгнеш, когато не знаеш къде искаш да идеш…

С времето осъзнах, че няма нищо страшно в това да нямаш всички отговори. Няма нищо страшно да знаеш, че искаш някаква промяна, но да не знаеш как искаш да изглежда финалният облик. Често се случва така, че наличието на конкретна идея в съзнанието ни за нещо, което искаме да постигнем и сляпото и целенасочено преследване на тази много конкретна визия за тази идея ни лишават от прекрасни възможности по пътя, за които просто не сме и предполагали и не сме вкарали в уравнението отначало. Но щом не са в първоначалните ни сметки, ние сме склонни да подминаваме тези възможности без изобщо да им отделим внимание.

Научих се да приемам неяснотата комфортно. Научих се да избирам посоката, да тръгвам по пътя и да не ме ужасява това, че не знам точно къде искам да стигна.

Противно на всякаква логика, нали? Противно на всичко, което учат в бизнес училищата. „Не можеш да успееш без да имаш конкретна цел! Че как ще успееш като не знаеш в какво искаш да успееш?!“ Логиката е налице, но рядко нещата са черно бели. Какво да правят всички онези, които знаят, че не са там, където трябва да бъдат, но не знаят точно къде искат да стигнат? Да се примирят с посредственост и неудовлетвореност? Да направят компромис и да живеят сив приличен живот? Да не мислят за пътя щом така или иначе не знаят къде искат той да ги отведе?

Кога ОК не е ОК?

ОК е да изберем горната логика. Ако сме ОК да живеем “приличен“ живот. ОК е да не посмеем да тръгнем по някакъв път, който може и да води към пълен провал. Ако алтернативата да се чувстваме посредствено, но сигурно, е ОК.

Нормално е почти никой да не посмява да тръгне нанякъде без да знае къде иска да стигне. И така да стои на едно място завинаги – зациклил и нещастен, но с недостатъчно смелост да тръгне без да вижда зад завоите. Но е много повече от ОК да изберем нелогичното. Смелото. Различното. Непопулярното. Неизчисленото. Ей така, за разнообразие. Далеч не казвам безотговорното, но и това подлежи на лична дефиниция.

Преди по-малко от 3 месеца аз реших да приема едно предизвикателство и да стана посланик на една мисия, която ни предизвиква да надскочим себе си. Предизвиква ни да се осмелим да поискаме повече за себе си. Предизвиква ни самите ние да предизвикаме духа си да поиска да се трансформира и външно.

Направих своето ОК и сега съм там, където не очаквах , но съм МНООООГО ОК!!!

автор Софи Йотова