Неконтролираната, свободна игра е най-важната дейност за едно дете. Тя е неговият начин да учи за физическия свят в най-добрата възможна форма – чрез откривателство.

Следващият етап е познат и на възрастните в техните житейски уроци – опит-грешка/успех-опит. При децата това са самоинициирани решения да направят нещо неправено дотогава, да опитат нещо неопитвано, да се хвърлят в неизвестното. И те го правят по най-добрия начин – без задръжки и скупули. Нeконтролираната игра дава време на детето само да осмисли резултата от опита като факт, но и като рефлексия в себе си – как това го кара да се чувства. Съответно то добива опит, както за физическата реалност, така и за своя вътрешен свят.Детската игра е непрестанно разширяване, растеж на силите и възможностите, но така, че детето само, в свое темпо и чувство, стига по-далеч, тича по-бързо, катери се по-високо. Това дава еуфорично чувство на победа, на развиване (вчера не можех да се покатеря до този клон, но днес вече мога).

Чувство, което то трябва да търси през целия си живот – това, което прави, работи като възрастен, трябва да го прави и щастлив.

Отборната игра, като добрия стар мач, народната топка или волейбол, тренира колективната реакция, толерантността, компромисите. Излизат лидерите, последователите, аутсайдерите. Това е непосредствена експресия на темперамента, която не бива да се потиска с наша намеса. Но при тревожни сигнали – агресия, ниско самочувствие, депресия – естествено, че трябва да реагираме.

Но няма как да видим такъв сигнал, ако не оставяме децата свободно да играят.

В днешно време свободната игра е цял лукс и децата дори не осъзнават от какво възрастните ги лишаваме. Когато правим безкрайните им графици, когато се месим за всяко нещо на площадката, когато дори не ги водим за няколко часа в парка или извън града. Съответно технологиите печелят с достъпността си и светът на децата става все по-малък, макар привидно да е много широк. От друга страна, алтернативни педагогически методи изглежда сякаш стимулират детското развитие, особено на по-малките деца, но пак ги поставят в схема на контрол – родителят избира кое занимание да предложи. Разбира се, и Монтесори, и Валдорфската методика повеляват, че ако детето не проявява интерес към някое занимание, не трябва да го принуждаваме.

Ето как играта – това най-есенциално и важно нещо за децата, става все по-опосредствена, контролирана, независеща от волята и поривите на детето. Какво можем да променим?

Да прекарваме повече време с тях в игра, като ги оставяме те да решават. Звучи лесно, но на практика е невероятно предизвикателство…за нас. Бързите обороти, в които се движим, стимулите и конкуренцията, ни крат да забравяме какво значи да правиш нищо, да бездействаш, да се отпуснеш и да “бъдеш глупав” понякога. Колкото повече време прекарваме в игра с децата, толкова по-свободни сме и ние, доближаваме се до простички неща, сближаваме се, опознаваме ги. Стимулраме положителната им самооценка с добре прицелено одобрени и критика.

Да спрем да се месим в игрите им. Добре, отиваме в парка с други родители и деца. Те започват да тичат, организират си някаква игра. Ние, вместо да си говорим и да си общуваме, започваме да ги ръководим и да ги ограничаваме: “Няма ли друго на какво да играете?, “Какви са тия глупости?”, “Не ходете там, не правете онова”. Ако не съществува опасност, децата нямат нужда от нашите напътствия за всяка стъпка. Нека просто ги оставим на мира. Всяка друга тяхна минута е под наш контрол, този на учители, на обществото.

Да ги учим да споделят за игрите си с нас. “На какво играхте в градината?, “Измислихте ли някоя нова игра?, “С кого си игра днес?” е част от задължителния “кръстосан разпит” в края на всеки ден. И нека ги слушаме внимателно. Техните модели са винаги многозначителни – за умственото им развитие, оригинална мисъл, емпатия, емоционална интелигентност. Без да даваме оценки като “Това е тъпо”, дори и да го мислим, можем да ги хвалим, анализираме караниците и сдобряванията им, резултатите.

Да ги оставяме да грешат и да опознават риска. В опита си да предпазим децата от опасности – нещо нормално за всеки родител – ние ги изолираме изцяло от рискова среда, в която е полезно да стигат понякога. Опасностите са начин те да опознават и да изпитват собствените си сили, да разширяват възможностите си, да опитат и да познават инстинктите си, адреналина.

Да редуваме контролирана, развиваща игра с педагогическа цел, която ние предлагаме, със свободна. Децата обичат да имат свобода, но обичат и да имат дадени от нас стимули, в които да успяват и да заслужат одобрението на авторитетите си. Нека им предлагаме “умни” игри за фината моторика, логиката, сензорното развитие, но и да ги оставяме на мира. Да се занимават сами. И най-важното – да ги оставяме спокойно да скучаят.

Да не бързаме да пораснат.

Приема се, че в края на детството – 10-11 г. не играят. Те повече учат, включват се в света на големите, общуват помежду си, вместо да тичат насам-натам, както до преди 1 или 2 години. Това е така, пубертетът настъпва, но играта не изчезва. Нека събираме порасналите си деца с по-малки и ще видим, как те с кеф се включват в игрите на малките – уж им показват, но всъщност играят наравно. Да не им се подиграваме и да казваме, че се държат детински, а вече трябва да са големи. Те се развиват чудесно, просто детското трудно си отива. А най-добре е изобщо да не ни напуска, нали?

На тези родители, които искат децата им да успеят в живота и ги тренират в извънкласни дейности, форсират ги да ходят по състезания, да изкарват оценки, мога да кажа, че ние нямаме представа дали това, към което ги тикаме, ще бъде тяхната реалност.

Дали перспективите, които ние виждаме сега за тях, ще съществуат не само, когато пораснат, а дори още след 2-3 години. Светът се променя твърде бързо, за да сме сигурни, че успехът за нас сега е представата за успех за тях след време. Но едно нещо никога няма да се промени – желанието на човек да бъде свободен и щастлив с това, което е. Да има положителна представа за себе си, за детството си, за хората, които са край него. Нека те познаят това чувство сега, когато са малки и всичко се оформя.

Защото счупените деца се превръщат в счупени възрастни и до известна степен от нас зависи това да не се случи.

автор Цвети Цонева