Един чиновник, излизайки от администрацията си, погледнал към замъка на краля и си помислил:

„Колко жалко, че не съм се родил в кралското семейство. Животът ми щеше да бъде толкова лесен.”

Той продължил по пътя към центъра на града, откъдето се чували ритмични удари с чук и силен шум. На площада работници подготвяли строежа на нова сграда.

Един от работниците видял чиновника с неговите папки и документи и си помислил:

„Защо не отидох да уча, както ме съветваше баща ми, сега можех да бъда на лека работа, да преписвам разни текстове по цял ден и животът щеше да бъде толкова прост…”

А през това време, през огромния прозорец на своя замък, кралят гледал към площада.

Видял работниците, чиновниците, търговците и купувачите, децата и възрастните и си мислел колко ли е хубаво по цял ден да си навън, на чист въздух, да се занимаваш с физически труд или да работиш някъде или просто да се шляеш свободно из града и въобще да не мислиш за политика и всякакви сложни държавни въпроси.

„Колко ли е прост животът на тези обикновени хора!” – почти гласно прошепнал императорът и дълбоко въздъхнал.