Древните египтяни са имали особено отношение към котките: почитали са ги като свещени животни, мумифицирали са ги като хората, изобразявали са ги на фрески и са извайвали техни статуи. И най-древният „портрет“ на котка е дело на египтяните. Рисунката е открита в една от гробниците, открити в некропол южно от Кайро. Фреската е направена около 1950 г. пр.н.е. и на практика е на почти 4 000 години. На нея е изобразена котка, внимателно следяща приближаваща се мишка.

Много дълго се смята, че точно египтяните са одомашнили котките. Но през 2004 година в Кипър е открито погребение на възраст от около 9500 години, в което заедно с човешките останки е открита погребана и котка. Едва ли са положили в гроба див звяр. Излиза, че котките са живеели заедно с хората много преди да се появят в ролята си на божествени животни в Египет.

За родина на домашните котки започват да приемат Близкия Изток и за известно време забравят за Египет. Но не за дълго: през 2008 година в южен Египет е открито погребение, в което намират останките на шест котки – самец, самка и четири котета. Макар това погребение да е по-късно, отколкото кипърското (датира отпреди около 6000 години), става ясно, че и в Египет са „познавали“ котките много по-отрано, отколкото се смята допреди това.

Известно е, че прародител на домашните котки е степната котка Felis silvestris lybica — видът и досега обитава степните, пустинните и отчасти планинските райони на Африка, Предна, Средна и Централна Азия, в Северна Индия, Закавказието и Казахстан. През 2007 година мащабно изследване установява, че всички съвременни котки водят началото си от този вид.

Степна котка – прародителят на всички съвременни котки

С течение на времето в генома на домашните котки са натрупвани едни или други промени, и ако по древни останки от тези животни бъдат установени как, кога и къде са възниквали такива генетични промени, може с точност да се установи, къде са се появили първите домашни котки и как са се разпространили по света.

Точно това се опитват да извършат Ева-Мария Хайдъл и Тиери Гранже от Института Жакоб Мано (Франция) заедно с техни колеги от научни центрове в Австралия, Армеени, Румъния, Германия и други страни. Те анализират над 200 ДНК-проби, извлечени от останките на котки на възраст между 100 и 9000 години, открити при археологически проучвания в Европа, Африка и Близкия Изток. За анализите е използвана не обикновената ДНК от клетъчните ядра, а онази, която се съдържа в митохондриите. Митохондриалната ДНК се предава само по майчина линия, тъй като след оплождането зародишът запазва само онези митохондрии, които са били в яйцеклетката. По тази ДНК може относително лесно да се възстанови женската наследствена линия, без да се отчита намесата на бащините гени.

Египетска мау – древна порода, преминала през естествен отбор. Външността ѝ не се е променяла близо 3000 години

Степната котка има свой „митохондриален портрет“ – характерни особености в ДНК на митохондриите, които го отличават от сродните му видове. В статия, публикувана в списание „Nature Ecology & Evolution“, експертите пишат, че за пръв път домашни котки, най-близо до митохондриалния геном на степните котки, се появяват преди около 9000 години и са открити в погребения, открити на територията на съвременна Турция. И това много точно се съгласува с „близкоизточната“ хипотеза, според която именно по тези места преди около 10 000 години дивите котки „разбират“, че край запасите от храни, които човек си прави, в изобилие се развъждат гризачи и заради това е добре да се „живее приятелски“ край хората. Митохондриалният портрет на тези котки е наречен „тип А“. Някъде около 4400 г. пр.н.е. котките от този тип се появяват на територията на съвременна България, 3200 г. пр.н.е. – в съседна Румъния, а после се разпространяват по останалата част на Европа, Азия и Африка. Тъй като за котките е характерно териториалното поведение и не са склонни да извършват далечни пътешествия, бързото им разселване на всички континенти очевидно не е могло да се случи без помощта на хората.

И да се върнем обратно в Египет. Оказва се, че митохондриалната ДНК, извлечена от мумифицирани котки, открити в Египет, се различава от ДНК на котките от „тип А“. „Египтянките“ са класифицирани като „тип С“ и най-старите от тях се отнасят към около 800 г. пр.н.е. Вероятно котките от „тип С“ са се появили в Египет много по-рано, но до момента експертите не са успели да се сдобият с нужните им количества ДНК от по-древни образци.

Древноегипетски мумии на котки

Обаче, откъде котешкия „тип С“ се появява в Египет?

Може да се предположи, че египтяните одомашняват котките независимо от останалите народи, подбирайки местна популация степни котки, чиято митохондриална ДНК след одомашняването „от нула“ дава „тип С“ и в такъв случай, местните домашни котки ще се окажат възникнали „на място“. Но може да се е случило и по друг начин: в началото в Египет се появяват близкоизточните котки от „тип А“, които по-късно в резултат на кръстосване с местните диви котки се превръщат в котешкия „тип С“. И впоследствие египтяните са държали в домовете си точно такива домашни котки с „диви“ генетични добавки.С течение на времето египетските котки стават все по-популярни. Към V век от нашата ера е можело да се срещнат из цяла Европа и по Средиземноморието, към края на хилядолетието на някои места напълно са изместили котките от близкоизточен тип. Популярността на котките от „тип С“ може да се обясни с прословутото отношение на египтяните към тези животни: котките, както по-рано в Египет, са ставали все по-многобройни, а измежду тях освен добрите „ловци на мишки“ са подбирани и такива, които са „приятни за съвместно живеене“, т.е. избавили се до голяма степен от дивото си поведение.

Промените, случвали се постепенно в египетските котки, могат да се проследят и в египетското изкуство. В началото животните са изобразявани, заети с някаква полезна дейност, като ловенето на плъхове, например. Но после и по фреските котките започват все повече да се „одомашняват“ и да стават по-близки приятели с човек – вече ловят заедно със собствениците си птици, появяват се каишки, с които са ги разхождали, стоят под масата, докато господарите им се хранят, както е изобразено на една фреска, датираща от около 1500 г. пр.н.е.

Съвременна домашна котка с дива окраска

Какъвто и да е случаят, всички съвременни котки представляват смесица от „тип А“ и „тип С“. И дори египтяните сами да не са опитомили „своите“ котки, именно те са направили от тези животни всеобщи любимци, научавайки ги да бъдат общителни и ласкави. Интересното е, че гените, контролиращи окраската, при домашните котки много дълго остават в непроменен вид и едва около XIV век се появяват индивиди, при които „дивата“ раирана окраска се „размива“ в разнообразни петна и „мотиви“. Ако за сравнение вземем кучетата или конете, то те се „преобличат по домашному“ много рано, докато изглежда, че външния вид на котките дълго време не е представлявал особен интерес за никого – важното е било, да се научат да се държат прилично у дома.

Бенгалска котка с леопардова окраска. Наследена е дивите ѝ предци след дълга селекция

През 2001 година по време на разкопки в Централен Китай, край селцето Цюанхуцън, където някога е имало стопанство на праисторически земеделци, откриват няколко кости от котки, чиято възраст е около 5300 години. Анализът на останките показва, че това са били домашни животни, които са се хранили с други животинки, които от своя страна са се хранили със зърнени култури (тоест, очевидно това са били котки, ловували малки гризачи). И за тези котки явно са се грижили хората, защото част от костите принадлежат на доста стар индивид, който едва ли би доживял до такава възраст без помощ от страна на човек. Поражда се въпросът, откъде са се появили тези животни: дошли са с близкоизточни търговци или са ги опитомили на място? Изследователи от Сорбоната и Универистета в Абърдийн, заедно с китайските си колеги достигат до извода, че всички праисторически котешки кости, открити на територията на Китай, принадлежат на бенгалски котки — Prionailurus bengalensis. В статия, публикувана миналата година в списание PLoS ONE, авторите привеждат няколко довода в полза на това, че не се касае за диви животни, които са бродили близо до човешки поселения, а са били котки в ранен период на опитомяване. Ето как звучат доводите: някои от останките са на котки, които са малко по-малки от дивите индивиди (тоест, вече е протичал процесът на одомашняване), а една от котките е погребана цяла, което насочва към по-особени отношения между животното и човек.

Обаче, „експериментът“ с опитомяването на бенгалските котки завършва неудачно; с течение на времето в Китай се появяват вече отдавна опитомените потомци на степната котка, които са били по-послушни, по-полезни в домакинствата и които по-добре са знаели какво искат от тях хората.

А и самите хора са се научили, за какво им мяука котката им.