Едва ли някой може да твърди, че напълно познава своето дете. Детската личност е сложна система, върху която влияят редица социални, психологически и педагогически фактори. Именно затова въпросът е кога се замисляме над необходимостта добре да познаваме своите деца. Понякога твърде късно правим това. В поведението на нашия син или дъщеря са настъпили отклонения със сериозни последствия.

Опознаването на детето е дълъг процес, който започва с раждането и продължава години. Не се ли срещат обаче семейства, в които детето е просто току-що проходилата „рожба на мама“, „сладкото – послушно или палаво дете“ в детската градина, „добрият или нехаен ученик“ в училището? Но само това ли са нашите деца? Колко много са още нещата, които трябва да знаем за тях. И колкото по-рано, толкова по-добре. За да възпитаваме децата си, трябва най-напред да ги познаваме. И никога да не забравяме, че детето е личност, в която трябва да се вслушваме и уважаваме.

За детето дребни неща няма.

В много случаи то ни задава причудливи въпроси: „Защо свети луната?“, „Как лети птицата“, „Защо небето е синьо?“, „Аз мога ли да стана космонавт?“. Понягота отминаваме с пренебрежение тези въпроси: „Я остави тия неща и прави каквото съм ти казал“. Не си даваме сметка, че в тези случаи пропускаме една от най-добрите възможности да опознаем интересите на „малкия“ човек.

Често, когато „всичко е наред“ не се и замисляме какви вълнения и проблеми имат децата ни. Та нали те винаги са изпълнителни, кротки, прилежни, не ни противоречат, учат се добре. А за нас единствено важен е отличният успех, примерно. Но как е постигнат той? Понякога късно откриваме, че детето ни е учило за бележки, механично е усвоявало уроците, както се казва, със зубрене. Седмокласникът взема отлична диплома. Но за наше учудване и съжаление, не успява на изпитите в езиковата или математическата гимназия. Постъпва другаде – без изпити. И започват мъките. Заедно с огорчението от ниския успех се появяват и

неврозите с травми за цял живот.

В семейната среда детето трябва да споделя всичко преживяно през деня. А това обикновено става вечер, когато в къщи се събира цялото семейство. Малко ли са случаите, когато децата основателно се сърдят: редът за тяхната дума все не идва, не ги доизслушваме, не реагираме на техните вълнения. Често казваме: „Когато се храниш, не трябва да говориш“. А може би когато приказва, на детето му е по-сладко, стига и сладко да говори. Затова родителите ще помогнат. Мълчанието изгражда затворени характери, което от своя страна затормозява опознаването.

В много случаи

сами отблъскваме децата от себе си.

Обявяваме ги за непоправими. Безсилието пред „непоправимите деца“ ни довежда често до грубост. Това накърнява достойнството на децата и те се затварят в себе си.

Да познаваш и разбираш своето дете означава да търсиш и намираш път към душата и сърцето му. Родителите и семейството са първият и решаващ фактор за възпитанието и формирането на детската личност.