Дарин МакМеън, професор по история в Университета на щата Флорида и автор на книгата „Щастие: История”, която е преведена на тринадесет езика e бил гост – лектор от проекта “Дни на щастието”, и той е разказал повече за еволюцията на щастието през над две хиляди години развитие на западната култура и мисъл.
Кратко въведение в историята на щастието от проф. МакМеън:
“Смятам, че можем да приемем, че повечето хора днес считат щастието не само за нещо, което би било хубаво да имат, но и за нещо, което трябва да притежават, и дори – нещо, което е по силите на всички ни, ако настройм ума си за него. Можем да бъдем щастливи си казваме, със стиснати зъби. Трябва да сме щастливи. Ще бъдем щастливи.
Това е модерният, основен елемент на убежденията ни. Но също така е относително скорошна идея на Запад, която датира от 17 и 18 век, време на драматични промени в това какво хората законно могат да очакват в и от живота си. Хората до късните години на 17 век считали щастието за въпрос на късмет или добродетел или благословия. Днес считаме щастието за право и умение, което може да бъде развивано. Това е освобождаващо в някои отношения, защото изисква от нас да се стремим да подобрим живота си, индивидуало и колективно. Но има и недостатъци. Изглежда искаме да бъдем щастливи през цялото време, забравяйки, че преследването на щастието може да е свързано с борба, жертви и дори болка.
КОРЕНИТЕ НА ЩАСТИЕТО
Езикът разкрива древни дефиниции на щастието. Поразителен факт е, че във всеки индо-европейски език, без изключение, стигайки чак до древногръцки, думата за щастие е сродна с думата за късмет. В староанглийския и старонорвежки език „hap“ (късмет) е коренът на „happiness“ (щастие), и думата означава също щастлива случайност, както и старофренската дума „heur“, даваща ни „Bonheur“, щастлива случайност или щастие. Немският дава думата „Gluck“, която и до днес означава едновременно щастие и шанс.
Какво предпoлага този езиков модел? За много древни народи, и за много след тях, щастието не е нещо, което може да контролираш. То е в ръцете на боговете, диктувано от съдбата или Фортуна, контролирано от звездите, не нещо, на което вие или аз можем наистина да разчитаме или създадем за себе си. Щастието, буквално, е било това, което ни се случи, и това е било в края на краищата извън нашите ръце.
С други думи, колелото на съдбата контролира щастливата случайност и следователно самото щастие.
Естествено е имало и други начини на мислене за щастието. Онези, учили гръцка или римска философия, знаят, че щастието е целта на цялата класическа философия, започвайки със Сократ и Платон, после Аристотел го съсредоточава още по в центъра, после има сериозно присъствие във всички големи „училища“ на класическата мисъл, включително това на епикурейците, стоиците и така нататък. Според тяхната гледна точка, щастието може да бъде заслужено, перспектива, която предугажда нашата съвременна представа.
Но има решаваща разлика между техните и нашите идеи за щастие. За повечето от тези класически философи, щастието никога не е просто функция на добро усещане, от това, което те кара да се усмихваш, а по-скоро от това, да живееш добър живот, който почти сигурно ще включва и болка. Най-драматичната илюстрация на това е римският философ и опитен държавник Цицерон, който твърди, че щастливият човек ще е щастлив дори в изтезания и разруха.
Древната мисъл за щастието не като емоционално състояние, а като резултат от морално поведение.
Това звучи смешно за нас днес, и може би е така, но много ясно улавя начина, по който прадедите ни са мислели за щастието, не като емоция, а като добро поведение. “Щастието е живот, живян според добродетелта,“ казва Аристотел. Щастието се измерва в животи, не в моменти. И има много по-общо с това как подреждаме животите си като цяло, отколкото с това какво може да ни се случи индивидуално.
Според тези предположения, хората в древността се съгласявали, че много малко на брой души биха успели да бъдат щастливи, защото щастието изисква невероятно количество работа, дисциплина и отдаденост. Щастливите са тези, които Аристотел нарича „щастливите малцина“. Те са, ако предпочитате, нравственият елит. Това не е демократична концепция за щастието.
След гръцките и римските схващания, идва ред на еврейските и християнските идеи за щастието. Според господстващото християнско разбиране, щастието може да се появи при едно от тези три обстоятелства. Може да бъде намерено в миналото, в Златната епоха, в Райската градина, в която Адам и Ева са напълно задоволени. И може да се разкрие пред нас вбъдеще – хилядолетието, в което Бог ще се завърне. Или можем да открием щастието в Рая, където светците ще познаят пълното блаженство, чистото щастие на връзка с Бог. Строго погледнато, това е щастието на смъртта.
И така в доминиращата представа за света на Християнството щастието не е нещо, което можем да придобием в този живот. Точно обратно, то е възвишено състояние, запазено за избраните във време извън времето, на края на историята. Това е опозицията на днешното политическо и социално равенство, на схващането за чувствай се добре сега.
РЕВОЛЮЦИЯ В ЩАСТИЕТО
Навлизаме в 17 и 18 век, когато революция в човешките очаквания надхвърля тези стари идеи за щастието. По това време френската Encyclopédie, библията на европейското просвещение, обявява в параграфа за щастието, че всеки има право да бъде щастлив. По същото време Томас Джеферсън декларира правото да преследваш щастието за очевидна истина, докато колегата му Джордж Мейсън, в Декларацията за правата на човека на Вирджиния, говори за стремежа и сдобиването с щастие като естествено право. И по това време френският революционен лидер Сен Жюст се изправя в разгара на Якобинската диктатура във Франция през 1794 г. и заявява: „Щастието е нова идея в Европа.“ По много начини то е.
Когато английският философ и революционер Джон Лок обявява в края на 17 век, че „работата на човека е да бъде щастлив“, той има впредвид, че не бива да допускаме, че страданието ни е присъщо, и че не трябва да се извиняваме за удоволствията ни тук, на земята. Тъкмо обратно, трябва да работим, за да ги увеличим. Не е грях да се радваме на телата си, започват да спорят неговите съвременници. Не е алчност да работиш, за да подобриш стандарта си на живот. Не е белег на лукс и поквара да преследваш удоволствието на плътта, и каквото и да било друго удоволствие. Насладата е добро. Болката е лошо.
Това било освобождаваща перспектива. Започнала по времето на Лок, мъже и жени на Запад посмели да помислят за щастието като нещо повече от божи дар, по-малко случайно, по-малко възвишено от хилиастична мечта. За пръв път в човешката история относително голям брой хора са изложени на новата перспектива, че те може да не се налага да страдат, а че могат, и трябва, да очакват щастие под формата на добри чувства, и удоволствието като право на съществуването. Това е перспектива, която постепено се разпростира от първоначално доста тясната вселена на белите хора, за да включи в себе си жени, хора с друг цвят на кожата, деца, всъщност, човечеството като цяло.
Но тази гледна точка за щастието има и тъмна страна, която може да обясни защо толкова много от нас разграбват книги за щастието и посещават конференции по щастие, търсейки емоция, която се тревожим, че липсва в живота ни. С всичките си ползи и удоволствия, тази нова перспектива за щастието като дадено право, клони към представяне на щастието, не като нещо спечелено чрез морално развитие, придобидо по време на добре живян живот, а като нещо „там някъде“, което може да бъде преследвано, уловено и консумирано.
Не може да се чувстваме добре през цялото време, нито пък мисля, трябва да го желаем.
Не ме разбирайте погрешно, няма нищо лошо в това да се чувстваш добре. Но изказвам предположение, че нещо ценно може да е било загубено или забравено по време на прехода ни към модерните идеи за щастието. Не може да се чувстваме добре през цялото време, нито пък мисля, трябва да го желаем. Нито пък да смятаме, че щастието може да бъде притежавано без известна доза усилие и дори възможна жертва или болка. Това са известни на старите поколения неща, както на Запад, така и на Изток, и които ние сме забравили.
Днес, науката преоткрива валидността на древните перспективи за щастието, че има важни връзки между надежда и щастие, например, или между признателност и щастие, алтруизъм и щастие. Науката често е набеждавана за опозиция на въпросите за духа, но новите открития на изследователи като Майкъл МакКълоу, Робърт Емънс, и много други, ни припомнят колко важна не-материалната, духовна култура е за нашето щастие.
Наистина, ако се замислите, тази идея за щастието като естествено състояние създава любопитен проблем. Какво ако не съм щастлив? Това значи ли, че съм неестествен? Болен ли съм или лош? Нещо не е наред с мен ли? Има ли нещо грешно в обществото, в което живея? Всичко това са симптоми на състояние, което аз наричам “нещастието да не бъдеш щастлив.”
За да излекуваме това състояние, може да се фокусираме по-малко върху личното щастие и повече върху щастието на другите.
Философът от 19 век Джон Стюарт Мил веднъж казал: „Попитайте се дали сте щастливи, и ще престанете да бъдете.“
Не знам дали това е вярно или не. Но впредвид това, че живеем в свят, който ни задава този въпрос всеки ден, това е парадокс, който си струва да се обмисли.
Този материал е базиран отчасти на реч на проф. МакМеън по време на конференция в Сан Франциско за щастието и неговите каузи, и по-късно публикуван в списание „YES! Magzine“
