„Нищо на този свят не се постига лесно …“
Тази мисъл използва един много култов персонаж в една много любима моя поредица. И е прав. Нищо на този свят не се постига лесно. Поне нищо, което си струва.
Всяко нещо на този свят си има цена, била тя финансова, физическа или емоционална. Всяко нещо, което си струва ни отнема по нещо и от нас зависи колко и дали ще платим необходимата цена. Дали ще е кариера за сметка на семейството или семейството за сметка на кариерата. Дали ще е личния ни успех за сметка на спокойствието ни или спокойствието за сметка на личния успех – нищо на тази свят не се постига лесно.
Но дори да не говорим за толкова фундаментални неща. Дори дребните, ежедневни решения са малки избори – преценяваме дали цената си струва постигнатото. Даваме нещо от себе си за да получим нещо от света. Няма как да получим нещо за нищо. Дори времето, което отделяме за създаването на нещо е цена която плащаме. Времето е може би единственото нещо, което сме получили срещу нищо, но дори то е ограничено като количество, а ние преценяваме за какво да го изразходваме … и колко от него.
Вчера, докато губех този ресурс в почивка и ме беше налегнал отвратителния мързел на онези дни в които нищо не ми се прави, видях колко е трудно да направиш каквото и да е. Този маратон от 100 поста е доказателство за това – има дни в които напрягам всяка част от мен за да сътворя нещо. Не толкова за да бъде прочетено, колкото защото трябва. Трябва да се науча да превъзмогвам собствените си ограничения, а да не можеш да измислиш какво да напишеш си е (тук трябва да блогодаря на хората, които ми помагат с идеи от време на време или искат да прочетат мнението ми върху нещо). Има дни в които колкото и да се напъвам не успявам да измисля идеята от която да тръгна …
Нищо на този свят не се постига лесно …
И всеки от нас го разбира по един или по друг начин. Дали ще е когато трябва да направим нещо или когато искаме да го направим, това е без значение. Решаваме дали да платим цената, която се иска от нас, хващаме се в ръце и … ами няма какво да ни спре. Веднъж започнали, решили че нещо трябва да бъде направено, въпреки трудностите, пречките и проблемите, нищо не би трябвало да може да ни спре … освен самите ние де. Защото този пред когото всеки от нас трябва да отговаря накрая е човека в огледалото. В края на това, с което сме се захванали няма по-важен арбитър от нас самите.
На края, този в огледалото е този, който трябва да остане доволен. Този в огледалото, е този който може да ни съди. Не другите, а ние самите трябва да сме съдии на действията си, на това дали си е струвало усилията и цената, за да постигнем това, което сме решили, защото в края, наистина има само една присъда – ще съжаляваме ли в последните си мигове за това, което сме направили или за това, че не сме го направили.
Изборът е труден, понякога цената е непоносима, но когато сме сигурни, че това е което трябва да се направи, нищо не би трябвало да може да ни спре. Нито цената, нито одобрението или неодобрението на хората покрай нас, защото нищо от това няма да има смисъл.
Нищо на този свят не се постига лесно …
Но това никога не бива да ни спира, да искаме да го постигнем!
Защото, иначе заслужава ли си да живеем?
Заслужава ли си да имаме тези възможности и да не се възползваме от тях?
Заслужава ли си?
автор: Станислав Атанасов
