Хората, които нямат домашен любимец, често не разбират мъката на другите, когато се случи тяхната животинка да си отиде от белия свят. Разбират, че е тъжно събитие, но не могат да разберат степента, в която то ги засяга.
Хората, които имат домашен любимец, приемат кучето, котката или друга животинка като част от семейството си. Понякога те са единственото им семейство. Връзката между животно и човек може да бъде толкова силна, че хората да оценяват загубата им като загуба на любим човек. Това е странно да се обясни на хора, които са нямали подобна връзка. Отделът по психология на Университета в Централен Ланкшир, Великобритания е изследвал сложната връзка между домашния любимец и собственика му и така разкрива защо толкова страдаме по тяхната загуба.
Динамиката в отношенията се променя през годините, в които сме заедно. В началото се държим като родители с тях – възпитаваме ги, обгрижваме ги, приучаваме ги към навици, гордеем се с постиженията им, оплакваме се от държанието им. Впоследствие обаче домашните любимци стават остров на утеха, облекчават проблемите ни и дори с грижите по тях, ние си доставяме радост. Тази промяна обяснява и сложността на привързаността ни към тях.
Домашните любимци са единственият източник на безусловна любов. Дори собствениците на котки, известни с независимостта, непукизма и даже с известна безчувственост, твърдят, че вътрешно са убедени – техните котки ги обичат. По техен собствен си начин, но начин, който допада на собствениците им. Т.е. те всъщност са удовлетворени от такива отношения и получават своята доза безусловна любов и при малката проява, защото оценяват всяко примъркване и отъркване колкото собственика на куче, което всяка вече след работа се мята и го събаря на пода от радост.
В много случаи домашните любимци дават такова удовлетворение в общуването, че могат да “утешат” двойки, които нямат деца по някаква причина – обективно обстоятелство или осъзнат избор. Без да съдим такива двойки или необвързани, за много хора домашният любимец създава с тях наистина дълбока връзка – едноременно зависят, но и ръководят рутината на живота им, повод за социализация са и създавт чувството, че са важни и значими за друго същество.
В повечето семейства домашен любимец се взима, когато децата са малки и искаме да им доставим радост, но и да ги научим на отговорност или при двойки, които тестват връзката си по отношение на това, доколко са способни е вкип да се грижат за друг. Така се случва, че децата израстват с домашен любимец и това възпитава много ценни качества в тях. В 80% от случаите деца, които са имали животинка у дома, вземат за децата си, когато самите те станат родители.
Това са част от причините, поради които сме толкова привързани към домашните си любимци. Проблемът, когато изгубим някой ден, дали защото сме взели решението да ги приспим, или поради друга причина, е не по-малко сложен:
Загубата остава неразбрана. Само човек, който е губил животинка, може да разбере. А това не са много хора от обичайното ни обръжение.
Губим член на семейството. Отново може да звучи преувеличено, но то се чувства точно така.
Трудно можем да скърбим, защото няма ритуализиране, както при смъртта на хората.
Още по-трудно се решаваме да имаме нов любимец и така да се лекуваме, както често ни съветват.
Ако ви се случи това трагично събитие:
Намерете общност, в която свободно да споделяте чувствата си. Във форуми и групи се срещат такива хора и те единствени могат да ви разберат. Споделяйте и изслушвайте на свой ред.
Преживейте фазите на скръбта и си дайте време за всяка от тях: Отрицание, гняв, пазарлък, депресия, приемане. Само не оставяйте дълго в депресивната и недейте свързва това събитие с други трагични в живота ви.
Опитайте да го преодолявате – Грижете се за бездомни животинки, наблюдавайте играещите кученца в парка, общувайте с приятели, които имат също животинки. Не затваряйте сърцето си и търсете нова радост. Но ако не искате нова душичка в живота си, не се насилвайте.
Скръбта е измерение в живота ни, което не може да бъде сравнявано и измервано. Всеки скърби по свой начин, в различна степен и според свое си темпо. Не обезценявам човешкия живот, като го сравнявам с този на домашните ни любимци, но понякога в тях намираме точно онази частичка любов и утеха, които винаги ни липсват при хората. Взимането на любимец, стъпването на топчицата козинка или люспи, няма значение, означава, че сме готови да обичаме безусловно. Нека помним с любов какво сме имали и какви сме били, докато го имаме. По-добри хора!
автор: Мария Алексиева ; материал на Хера
