Очевидно нуждата от голяма сигурност и неприкосновенност е била важна от както свят светува.
Логично е да се смята че примитивните хора са заравяли или скривали ценностите си в пещери, в кухините на дърветата или на други места, затворени със солидни врати.
Следваща стъпка била поставянето на устройства, служещи за заключване на вратите.
Фактите сочат, че хората започват да конструират и използват заключващи устройства около 2000г. преди Христос. 
По това време те били груби, примитивни, изработени от дърво, но е интересно да се спомене, че техния принцип на действие е същия като на съвременните секретни патрони.
Ключарството е един от най-старите занаяти, известни на човечеството. Много преди построяването на великите пирамиди, ключарите практикували своя занаят в Египет, Вавилон, Асирия и Китай. Всъщност може да се каже, че първият ключ използван някога от човечеството, бил клон от дърво, който пещерняците (обитателите на пещерите) са използвали за да отместят встрани големите каменни блокове, които били предназначени да охраняват входа към тяхната пещера. В останките от древните градове, археолозите често откриват заключващи устройства, които пазели богатството на хората, живяли във времето преди да бъде написана историята.
Преди повече от 40 века един египетски художник е изрисувал стените на древен храм, чийто стенопис показва ключа, какъвто е бил тогава в употреба. Подобен ключ всъщност е бил намерен и в останките на един великолепен дворец в покрайнините на библейското градче Нинава. Смята се, че това е най-старият ключ, съществувал някога.
Първото заключване на врата е било направено чрез вкарване на греда в напречни скоби на вратата, на които били поставени няколко вертикални щифта, влизащи в дупка през скобата и гредата едновременно.
Това е вид примитивно заключване, направено от древните египтяни.
Те правят отвори по дължината на гредата така че щифтовете да могат да влизат в нея и скобата, така скритият болт в гредата и скобата се показва през самата греда. Ключът, който е бил поставян в отворите имал колчета, за да съотвества на щифтовете, които държат гредата. Египетския ключ е първият описан от Етон в неговото Изследване на Турската Империя през 1798г. Допълнителна информация за това е дадена в началото на 19 век от французина Денон, който казва, че бил открил украсени с ключове скулптури в един от най-големите стари храмове в Карнак, които показват, че същият вид ключ е обслужвал Египет от 40 века. Ключове, почти идентични или с много малка разлика, били направени от дърво са видени наскоро в Ирак и Занзибар.
Моделът бил широко имитиран и дори към този ден, подобни ключове са случайно изравяни в места като Шотландия, Япония и дори Америка. Очевидно умението и техниката на древните ключари надживяват падането на великите империи и дори тяхното време, защото основният механичен принцип , нарече ,,Принципа на египеските заключващи утройства”, се използва и днес.
Но египетския тип ключ е бил създаден само за най- богатите хора. Моделите били направени от месинг и желязо. Те са били украсени с перла, злато и сребро. Бедният човек все още разчитал на дървената греда за да пази дома си от нежелани посеители. Фактите сочат, че древните гърци са били първите, които са направили нещо за по-нисшата класа. През омировите дни те “заключвали” своите врати вързани на възел въжета. Те били толкова сложно вързани, че само собственикът е могъл да намери верният метод за отвързването им. Още повече, предвид суеверието през онези времена, никой не смеел да пипа въжетата, за да не го застигне проклятието.
Aлчните крадци превъзмогват суеверието и Гърците накрая са принудени да се откажат от вързаният на възел “въже-ключ” в услуга на по-солидно (съвременно) заключващо устройство. Това устройство състоящо се от обикновено резе (греда) от вътрешната страна на вратата, и голямa кука служеща за ключ с размер на земеделски сърп, който може да бъде вкаран през дупка във вратата за да бутне резето встрани. Този ключ е бил много ефективна бариера срещу крадците по онова време! Още повече, че големият ключ идва за да бъде използван като отлично оръжие за защита.
Древните Римляни довеждат ключарството към нов апогей. Те комбинират египетските и гръцките характеристики и произвеждат отлични брави за врата, които били инсталирани от вътрешната страна на вратата и функционират с ключ от другата страна през ключалка.
Изобретяването на катинара е направено от древните Китайци, но той е популяризиран от Римляните. Фактът че Римляните са нямали джобове в техните мантии, вдъхновяват ключарите по онова време да измислят ключове които да са малки и незабележими.
Произхода на секретния ключ е неясна. В неясното минало някой находчив ключар отрил, че той би могъл да пренесе серия от препятствия по пътя на завъртането на ключа и така да направи заключването по-сигурно. Само верният ключ, който имал съответната форма, би могъл да заобиколи препятствията. Някои историци приписват откритието на Етрусканс в северна Италия. Но наскоро са намерени доказателства които ни насочват,че този механизъм се е знаел също от Гърците и Римляните. Независимо от неговото начало, този тип ключ е станал най-широко използвания от по-късните римски времена до времето когато патрона с колчета е бил открит.
След залеза на Римската империя, светът навлиза в период, известен като” Средните векове”. Въпреки, че това е бил главно времето, когато науката и образованието са били пренебрегвани и подтискани, ключарството процъфтява. Секретните ключове са били не само механични средства, но също и творби на изкуството. Това са били дни на забележителни дворци и рицари. Заможните хора използват ключарите, за да създават устройства, които да са сигурни. Било е въпрос на престиж и гордост да притежаваш най-прецизните заключващи устройства, пазещи съкровищата в замъците им. По това време манастирите се разгръщат, като в тях се пише и съхранява историята. Ключарите използват своите умения за създаването на заключващи устройства, които да пазят човешките познания, докато светът е готов за тях.
Традициите и обичаите на ключарството, познати днес, произхождат от древни ключарски гилдии, които са формирани през Средните векове. Гилдията е върховен орган, който урежда условията за чиракуване, правилата и изпитите за калфи и майстори. Тя урежда всичко от цените, до набора на секрет който би могъл да бъде поставен в заключващото устройство. Като един от най-уважаваните занаяти за времето си, всеки решил да наруши правилата на гилдията бил лишаван от правото да работи като ключар. Всичко това се правило с цел да се защити занаятът. В по-ранните дни взискателността от страна на майсторите от гилдията помага за поддържането на почтенността на ключарския занаят, но както всички деспотични и диктаторски организации и той се е превърнал в надменен и несклонен към напредване. Занаятът се е предавал от баща на син и продължава модела на гилдията и през 19 век от което следва, че създателите на заключващите устройства нe ca прогресирали много, така че да се усложняват устройствата и изобретението да затрудни крадците. Фалшиви дупки за ключове, фалшиви защити и множество “безвкусни” модели са обсипвали брави, саднъци и врати . Сандъци, които режат пръсти, изстрели от огнестрелно оръжие или изхвърлени смъртоностни ножове, са били част от ключарските трикове . Тайни панели и скрити участъци за заключващите системи възпрепятстват “евентуалният” крадец, защото той не би могъл да намери от къде да започне да отваря заключващото устройство, но основната структура на заключващите системи остава същата както през дните на римляните.
Докато останалият свят се е пробуждал от чудесата на науката, изкуството и инжинерството, през Ренесанса, ключарите все още занимават себе си и своите клиенти с измамни ключове и измислени модели. Само едно забележително подобрение е било направено към заключващите системи през този период. Въвежда се ниво на колчетата. Първо ниво е било използвано само да държи штифта на ключа в позиция така че той да не мърда нито назад нито напред докато ключът повдигне лоста и го освободи. Този основно звучащ принцип не е бил напълно приет от ключарите през Ренесанса.
От тази гледна точка, отключването е било сравнително лесно. Всеки крадец можел да премине през измамните устройства и лесно да прибере(дръпне) щифта с прости инструменти. Светът силно се е нуждаел от заключващо устройство което да може да попречи на крадеца дори и той да познава напълно конструкцията му.
Направените по онова време кодови брави понякога наричани буквови или цифрови заключващи устройства са се придължали обикновенно към конструкцията на катинара и предлагали много ниска защита срещу отварянето чрез ”усещане” и никога не са били напълно приети от хората като сигурни заключващи устройства , докато модерните машини и методи ги правят прецизни изделия. В много случаи, номерата са били използвани вместо буквите. Повечето секретни катинари използват букви. Когато завъртиш на точната буква, катинарът би трябвало да се отвори. Предимството на заключващите устройства без ключове е било това, че не се налага да носиш ключове у себе си. Сигурността е била жертвана. Всъщност, секретните катинари са били често търсени повече за игра, отколкото за сериозни заключващи устройства за собствена защита. Често се е смятало,че големият спорт е да прекараш една вечер пред камината, опитвайки се да отгатнеш вярната кобминация на новото заключващо устройство.
През 1778 англичанинът Робърт Барън създава сейфовата брава, който предлага първата реална охрана от отключване. Вместо използването само на лост за да подпира щифта от движение, той използва лоста всъщност да затвори или блокира болта и така предпазва неговото движение докато точният ключ бъде използван.
Забележителни изобретатели следват примера на Барън и ключарството отворя нова страница в неговата дълга история. Имена като Брамах, Нюуел, Чъб, Андрюс, Петит, и Парънс са записани във връзка с подобрения модел и нарастваща сигурност. Тези хора са учени, които предизвикват света да подбира своите заключващи системи. Обществените спорове са овладяни и майсторите, изправени един срещу друг показват своите умения. Силното съперничество е довело до най-голямемият напредък в заключващите системи през последните 3000 години. Най-известното от тези спорове е задържано и показано на изложение в Лондон през 1851 година когато американският ключар Хобс избрал да отвори една от най-добрите брави които англичаните са били произвели до тогава.
В Америка, ключарството не е било спъвано от традициите и обичаите на старата гилдия. Ключарите използват напълно предимството на напредналите съвременни механични познания и произвеждат прецизни и сигурни шедьоври. Двете изтъкнати имена в американската история на заключващи устройства от 19 век са YALE и SARGENT.
През 1844 Linus Yale, старши е бил успешен банков ключар. Но неговото голямо желание било да се посвети своето изобретение- секретния патрон през 1844 включва основния принцип на Египетските заключващи устройства. Linus Yale- младши, следващ стъпките на баща си, изработва заключващо устройство за банка и подобрява модела на секретния патрон така, че той да може да бъде направен по повече производствени методи и да се подобри сигурността.
Джеймс Саргент е основно свързан с развитието на шифровото заключване. Въпреки,че идеята за тези устройства е била в мислите на гилдиите, г-н Саргент е бил първият който е направил практически образец.
Във връзка с многото производствени методи, ключарският занаят навлиза в две основни групи – ключари, които правят ключове и ключари, които поправят(правят ремонти). Производствения край на бизнеса се превръща във високотехнологична и сложна функция, водеща до създаването на големи производствени организации, правещи бизнес за милиони долари.
Терминът “Ключар” сега се отнася към тези, които поправят, извършват ремонти повече отколкото към производството на ключове и заключкващи устройства.
С идването на автомобилите се е появил и нов модел ключ. Напълно нови структури са били необходими. Брави, които да устоят на прекомерна вибрация. Тази фаза на правенето на брави е започнала малко след Първата Световна Война и продължава да настоящият момент с нови модели и нови идеи. Функцията на ключаря е станала ясна от поправянето или пренареждането на тези брави и пасването на ключовете по тях.
Сега много множество забележителни изобретатели разширяват обхвата и работоспособността на ключарите.
Първото от тези, машината за дубликати на ключове е била изобретена от Хенри Гусман през 1909. Тази машина слага края на черната работа от ръчно пилене и прави точна репродукция на ключа за секунди.
Следващият голям напредък е било развиването на кодовата машина през 1926 от инжинери от независимата ключарска компания. Това творение е отворило ново поле за ключарите, защото то е дало възможност да правят ключове за съответните брави по тяхните серийни номера.
Автомобилното ключарство е станало едно от главните източници на доходи за повечето ключари.
материла на 
