Живописта винаги е била и ще бъде странна сама по себе си. Но някои от световноизвестните картини са по-странни от останалите. Някои от произведенията на изкуството те халосват по главата, образно казано, шашардисват те и те изумяват. Карат те да се замислиш и да потърсиш в тях семантични пластове и някаква тайна символика. Някои картини са пропити с мистични тайни и загадки, а други те изненадват с главоломните си цени. Внимателно прегледахме едни от най-големите постижения в световната живопис и избрахме най-странните сред тях. Съвсем съзнателно не включихме в тазиподборка Салватор Дали, тъй като неговите платна напълно покриват нашия формат и Дали е първият, който ти идва наум, когато става дума за странни картини. Разбира се, понятието „странни“ е доста субективно, защото всеки си има своя представа за невероятни картини, които са провокирали неговите страхове, удивление и въображение.
Най-странните картини на света
Картината на Мунк „Писък“ се смята за знаково събитие в експресионизма и една от най-известните картини в света. Съществуват две трактовки за изображението: героят е обзет от ужас и крещи безмълвно, притискайки с ръце ушите си, или той закрива ушите си, за да не чуе звучащият наоколо писък на света света и природата. Мунк написал четири версии към картината „Писък“. Една от тези версии е, че тази картина е плод на маниакално-депресивна психоза, от която страдал художникът. След като излязъл от клиниката, където измкарал курс на лечение, Мунк повече не се върнал към работата по платното.
„Вървях по пътя с двама приятели – слънцето залязваше, и неочаквано небето стана кърваво-червено, аз спрях, усетих се изтощен и се облегнах на парапета. Гледах кръвта и огнените езици над синкаво-черните фиорди и града – моите приятели бяха отишли далече, а аз стоях, трепрех от вълнение, защото усетих един безкраен писък, пронизващ природата“, разказвал Едуард Мунк за историята около създаването на картината.
„Откъде сме дошли? Кои сме? Накъде отиваме?“, 1897г., Пол Гоген, Музей за изящни изкуства – Бостън
По указание на самия Гоген картината трябва да се „разчита“ отдясно наляво – трите основни групи фигури илюстрират въпросите, поставени в названието на картината.
Трите жени с деца представляват началото на живота; средната група символизира всекидневното съществуване на зрелостта; и последната група по зависъла на художника, „старата жена, приближаваща към смъртта, сякаш се е примирила и се е отдала на своите мисли, в краката й „странната бяла птица… представлява безполезността на думите“.
Дълбоко философската картина на постимпресиониста Пол Гоген е рисувана на остров Таити, където той избягал от Париж. След завършване на тази работа той дори искал да се самоубие, защото се чувствал изчерпан: „Вярвам, че това мое платно не само превъзхожда всичките ми предишни, но и че аз никога няма да създам нещо по-добро или поне нещо приблизително.“ Той живял още 5 години.
„Герника“, 1937г., Пабло Пикасо, Музей на кралица София, Мадрид
„Герника“ е сцена на смърт, насилие, зверства, страдания и безпомощност, без да се уточняват конкретните причини, но те са очевидни. Казват, че през 1940г. Пабло Пикасо бил привикан в гестапо в Париж. Веднага го попитали за картината „Герника“. „Вие ли направихте това?“, попитали художника. „Не, това го направихте вие“, отвърнал Пикасо.
Огромното платно-фреска „Герника“, рисувано от Пикасо през 1937г., разказва за нападението на доброволческите отряди на Луфтвафе над град Герника, в резултата на което шестхилядният град бил напълно унищожен. Картината била направена буквално за месец – Пикасо работел по 10-12 часа и още с първите наброски можел да се види цялостната идея. Това е една от най-добрите илюстрации на кошмара на фашизма, а също и на човешката жестокост и скръб.
„Портрет на Арнолфини“, 1434г., Ян ван Ейк, Лондонска национална галерея
Знаменитата картина е пълна със символи, алегории и разнообразни препратки – включително и подписа „Ян ван Ейк беше тук“ и я превръща не просто в произведение на изкуството, а в исторически документ на реално случили се събития, на които е присъствал художникът.
Портретът на Арнолфини и съпругата му се смята за най-сложното платно на художник през Възраждането в Северна Европа.
През последните години платното е натрупало голяма популярност в Русия благодарение на приликата между Арнолфини и Владимир Путин.
„Седящият демон“, 1890г., Михаил Врубел, Третяковската галерия, Москва
Картината на Михаил Врубел удивлява с образа на демона. Печалният дългокос млад мъж съвсем не прилича на обичайния представител на същество, обладан от зъл дух. Това е образ на силата на човешкия дух, на вътрешната борба на човека, на съмненията. Трагически сплел ръце, демонът седи с печални, вгледани в далечината огромни очи, заобиколени от цветя. Композицията подчертава стеснената фигура на демона, като че ли притисната от горната и долната страна на рамката. Самият художник казвал за най-известната си картина: „Демонът не е толкова злобен дух, колкото страдащ и тъжен, при все това – властен и величествен.“
“Апотеоз на войната”, 1871г., Василий Верешчагин, Третяковската галерия, Москва
Картината е толкова измразителна и дълбоко емоционална, че във всеки череп от тази могила, започваш да виждаш хора, тяхната съдба и съдбата на тези, които мъртвите повече няма да видят. Самият Верешчагин с тъжен сарказъм наричал платното „натюрморт“, защото на него е изобразена „мъртва природа“. Всички детайли от картината, в това число и жълтият колорит, символизира смъртта и опустошението. Яркото синьо небе подчертава мъртвилото на картината. Идеята на „Апотеоз на войната“ е изразена и в белезите от саби и куршуми по черепите.
„Американска готика“, 1930г., Грант Ууд, Чикагски институт по изкуства
Картината с мрачния баща и дъщеря е препълнена с детайли, които показват суровост, пуританство и ретроградност. Сърдити лица, къща по средата на платното, старомодни даже по модата на 30-те години дрехи. „Американска готика“ е една от най-разпознаваемите образи от американското изкуство от ХХ век. Любопитното е, че съдиите от конкурса по изкуства в Чикаго определили картината като „комична Валентинка“, а хората от Айова страшно се обидили, че ги обрисуват в такава непривлекателна светлина.
„Влюбените“, Рене Магрит, 1928г.
Картината „Влюбените“ съществува в два варианта. На едната мъжът и жената, чиито глави са увити в бял плат, се целуват, а на другата главите им са обърнати към зрителите. Картината удивлява и очарова. С двете фигури без лица Магрит предава идеята за слепотата на любовта. Слепота във всеки смисъл: влюбените не виждат никого, не виждаме истинските им лица и ние, а освен това те са загадка и един за друг. Но може би точно за това ние продължаваме да ги гледаме и да се мъчим да разгадаем какви са и как изглеждат. Едва ли не всички картини на Магрит са ребуси, които не могат да се разгадаят напълно. Тя говори за изменчивостта и лъжливостта на видимото, за скритата тайнственост, която обикновено не забелязваме.
„Разходка“, 1917г., Марк Шагал, Третяковска галерия, Москва
„Разходка“ е автопортрет на Шагал със съпругата му Белла. Неговата любима се носи в небето и се опитва да отнесе и Шагал, несигурно стъпил на земята, която сякаш само докосва с върха на обувките си. В другата ръка на Шагал има синигер – той е щастлив с една птица в ръката и с жерав в небето. Обичайно сериозният и саркастичен до крайност Шагал в тази своя картина е „написал“ възхитителен манифест на своето щастие, пълно с алегория и нежност.
„Градината на земните удоволствия“, 1500-1510г., Йеронимус Бош, Прадо, Испания
„Градината на земните удоволствия“ – най-известният триптих на Йеронимус Бош, получил името си от централната тема на триптиха, е посветен на греха и сладострастието.
Картината е пълна с прозрачни фигури, фантастични съоръжения, чудовища, халюцинации, придобили плът, адски карикатури на реалността, на които той гледа изпитателно, с изключително остър поглед.
Някои учени са искали да видят в триптиха картина на човешкия живот през призмата на суетата и образа на земната любов, а други – тържество на чувствеността. Въпреки това простотата и известната отстраненост, с които са предадени отделните фигури, както и благосклонното отношение към това произведение от страна на църквата, е другият прочит и посока, които ни карат да се съмняваме, че съдържанието на платното е еднозначна възхвала на телесното удоволствие. Споровете за това как трябва да се тълкува платното не са спирали.
„Двете Фриди“, 1939г., Фрида Кало
Историята на трудния живот на мектсиканската художничка Фрида Кало стана широко известна след филма „Фрида“ със Салма Хайек в главната роля. Фрида е казала за своите картини съвсем просто: „Аз рисувам себе си, защото много години прекарах в самота и това е единствената тема, която познавам повече от всичко.“ На нито една картина Фрида не се усмихва: сериозно, даже скръбно лице, сключени вежди, едва забележимият мъх над плътно свитите устни. Идеята на картината е зашифрована в детайлите, във фона, в нещата около Фрида. Символиката на Кало се опира на националната традиция и е тясно свързана с индианската митология на доиспанския период.
„Мостът Ватерло. Ефектът на мъглата“, 1899г., Клод Моне, Ермитаж, Санкт-Петербург
При разглеждане на картината отблизо зрителят няма да види нищо освен платно, на което са нанесени дебели маслени мазки. Цялата магия на платното се разкрива, когато постепенно започнем да се отдалечаваме от него. Отначало ще се появи една непонятна полуокръжност, минаваща през средата на картината, после ще съзрем очертанията на лодка, и на разстояние около два метра пред нас изведнъж ще се разкрие в логическа верига всички свързващи детайли на произведението.
„Номер 5, 1948“, 1948г., Джексън Полак
Странността на тази картина е в това, че платното на лидера на американския абстракционизъм, който рисува тази картина, като разлива боя върху сложено на пода парче от гипсофазер, и това е най-скъпата картина в света. През 2006г. на аукцион в „Сотбис“ за нея мексиканският финансист Дейвид Мартинес плаща 140 млн. долара. Полак казва за своето творчество: “Аз продължавам да се движа далеч от обичайните инструменти на художника, като статив, палитра и четка. Предпочитам пръчки, лопати, ножове и изливане на боя или смесване на бои с пясък, счупени стъкла или нещо друго. Когато бях вътре в картината, аз не осъзнавах какво правя. Разбирането идва после. Не се страхувам от промяна или разрушаване на образа, защото картината живее свой собствен живот. Аз просто й помагам да се измъкне. Но ако загубя контакта си с картината, се получава боклук и безпорядък. Ако не загубя този контакт, то тогава се получава чиста хармония, лекота на начина, по вземаш и даваш.“
„Ръцете му пречат“, 1972г., Бил Стоунхем
Тази картина разбира се не може да се причисли към щедьоврите на световната живопис, но странно – това е факт. Около картината с момчето, куклата и дланите, притиснати към стъклото, вървят легенди. Те са от „тази картина убива“ до „децата на платното са живи“. Картината наистина е страшна и е предизвиквала масови страхове и фантазии.
Художникът заявява, че на картината е изобразен самият той на 5 години, че вратата е разделителната линия между реалния свят и сънищата, куклата е диригентът, който може да задържи момчето в този свят. Ръцете му представлявали алтернативните възможности на живота.
Картината придобива известност през 2000г., когато е обявена за продажба в интернет със своята ужасяваща предистория за нейното смъртоносно влияние, и купена за 1025 долара от Ким Смит. Смит е залят с писма със страшни истории и искания тя да бъде изгорена.
