Ако дейността на банкерите/банките още в най-ранно съществуване и формиране на банкирането, е да съхраняват депозити и на базата на наличните средства от тях да отпускат заеми, то тогава е редно да се проследят договорните отношения в този процес. Ако един човек има голямо богатство – измерено в пари/разменни стоки, то едва ли той сам съхранява огромните си суми/количества от него. Също както още дори в древността един земеделски владетел или търговец не би носил със себе си запасите си от зърно, благородни метали, скъпоценни предмети и камъни.

Още през второто хилядолетие пр.хр. древните вавилонски храмове започват да играят частично сходна роля на тази на банките. Те събирали дарения и такси. С течение на времето натрупали толкова средства, че започват да отпускат заеми на предприемачи и на бедни хора, които се нуждаят от пари.

Прототип на банките в миналото са играели и търговците, които отпускат заеми на земеделците и търговците, които пренасят стоки между градовете.

Смята се, че и идеята за влоговете има корени още с появата на златото горе-долу по същото време. Тогава хората, които притежавали големи количества злато, го оставяли на приятели да го съхраняват, когато били на път. С „институционализирането“ на тази практика и банкирането започват да се плащат и такси за съхранението на богатството. Започват да се дават и заеми. За да се документира всичко това споразуменията и условията се изписвали на глинени плочи.

Освен историческото начало, е важно да се обърне внимание и на чисто правните характеристики при договорните отношения с операциите, извършвани от банкерите. Най-простите и основни функции се свеждат до договорите за заем и договорите за депозити. Договорите за заем могат да бъдат два вида –

заем за послужване и заем за потребление.

Първият вид предполага отдаването на някаква вещ безвъзмездно на друго лице за определен период от време; собстевността по време на заемането на предмета остава на даващия заема, а ползвателят е длъжен да го върне след срока за ползване, уговорен от страните.

Вторият вид предполага отдаването на някакво количество родово определени стоки – когато се връщат те са в същото качество и количество като на първаночално предоставените. Понеже при този тип заеми заеманите стоки могат да се смесват, то тогава би трябвало да следва, че това е вид обмен на сега съществуващи стоки в замяна на бъдещи такива – затова и има основание да се начислява лихва.

Втората група дейности са депозитите, които могат да се извършват и съответно се оснавават на договорни отношения.

При тези операции не се прехвърля правото на владение на депозираната вещ. Могат да се влагат както вещи, така и родово опредлени стоки. Счита се, че депозитът е в полза на депонента, защото при желание да му бъде предоставено вложеното, това желание трябва веднага да бъде удовлетворено.  Двете страни по договора на депозита може да се договорят да се начислява лихва за разходите.

 Неправилен е този депозит, който се отнася до заместими родово определени стоки – пари, гориво, зърно – защото при тях това, което се депозира се смесва със стока от същият вид – ако това е гориво, то се съхранява при останалото гориво от други депозити. Това предполага, че с това смесване собствеността върху този тип стоки се прехвърля.

Неправилен паричен депозит VS. паричен заем

Важно е да се прави разграничаването от гледна точка на правните принципи за неправилния паричен депозит и паричния заем.

Неправилният паричен депозит предполага съхраняването и опазването на вложеното в пълния му обем, връщането на парите от депозита по този договор е при поискване и задължение на депозитаря е да държи 100% паричен резерв на разположение на вложителя. Обаче, както беше споменато по-горе, се депозират и стоки, които се смесват при съхранението, на практика се прехвърля собствеността или по-точно не е ясно разграничена.

При паричния заем основно е прехвърлянето на наличността на стоките към момента на заемателя – договорът изисква определяне на срока за връщането на заема, както и лихвата, която ще се начислява за изплащане. Тук задължението на заемателя е да върне пълният размер на заетото до една определена дата и да плати договорената от страните лихва.

Саравия де ла Кале също разграничава различните операции, които банкерите извършват – договорите до поискване и срочните депозити.

При първите клиентите поверяват парите си без да получават лихва от банкерите, така че парите да са в по-голяма безопасност и по-лесно достъпни за извършване на плащания и за да се избегне неудобството и проблемите от броенето.

Втората операция по срочния депозит е същински заем или договор за потребление,който е предоставен на банкера за определен срок и носи лихва. Разликата е, че при депозитите до поискване, вложеното се пази в пълно количество, докато при срочните депозити банкерът може да го ползва за отдаване на кредит например.

Важно е да се направи това сравнение, защото с нарушаването на принципите при двата вида договори и заиграването с условията по срочните депозити и договорите до поискване могат да доведат до неблагоприятни ефекти не само под формата на банкови фалити, но и последващи тежки финансови и икономически кризи.

Накратко за правото, морала, държавата и частичния резерв

Кредитът бива определян като принадлежащ на всички и също като най-важния капитал за развитието на бизнеса. Банкирането се основава на доверието на вложителите, честността на банкерите, на факта, че банкерите винаги трябва да пазят депозираните на депозит до поискване пари и на това, че пари, заети от банкерите за печалба е трябвало да се използват колкото се може по-предпазливо и раумно. По логиката на просто обясненото банкиране парите/средствата и/или стоките, които един банкер държи като влог, могат да бъдат отпускани като заеми. Понеже очевидно човешката природа е „слаба“ много от банкерите не спазват гарантираните пълни резерви по правно уредените задължения. Все по-често започва да се случва така, че банкерите употребяват средставата и по двата вида депозити за лично ползване или ги ползват с цел да реализират по-голяма печалба.

Порочният кръг от неспазване на правилата се разширява и поощрява и от публичните власти. Мотивът това да се случва е, че когато защитиш неправомерните действия на един „лош“ банкер, следвайки максимата „ аз на теб, ти на мен“ така можеш да ползваш повечето от спечелените пари за заеми към властите и финансиране на правителството.

Тази порочна система представлява значително по-бърз и по-лесен начин за финансиране от данъците.

Периодът на централизирането на банкирането е въведен по време на Птоломеите в Египет, когато се създава и първата държавна банка.

Допълнително се създават гилдии и сдружения на банкерите, за да защитават интересите си, а като бонус  получават и значителни привилегии от владетелите.

Поради безобразията, извършвани както от банкерите сами или подкрепени от властите, се появява банкирането с частичен резерв през Късното Средновековие. С този процес се нарушава основният принцип на пълната разполагаемост на вложени стоки от същия вид и със същото качество, които трябва да бъдат достъпни за вложителя.

Банкирането с частичен резерв е основателно за възможностите за кредитна експанзия и е резултат от измама и държавно сътрудничество – като дори се стигало толкова далеч, че някои владетели създават правителствени банки, за да могат директно да се облагодетелстват от печалбите на банкирането.

Абът Пейсън Ъшър определя зараждането на банкирането с частичен резерв като най-значимото събите в историята на банкирането, а не появата на емисионните банки от втората половина на 17. век. Но все пак трябва да се отбележи, че издаването на банкноти без финансово покритие и използването на парите от депозитите до поискване за заеми водят до едни и същи икономически ефекти.

Банкирането с частичен резерв води до изкуствена кредитна експанзия, която не е подкрепена от достатъчно количество реални спестявания. Това създава бум, който поражда икономическа криза и необратима рецесия. Така паричното предлагане включва голямо количество „банкови пари“ или депозити, създадени от нищото от банкери, които не поддържат налични 100% парите от депозитите до поискване. Стига се до период на изкуствен икономически растеж, а след него идва рецесията.

Заем VS. кредит?

Кредитът е договорно споразумение, при което кредитополучателят получава нещо със стойност към момента на получаване и се съгласява да заплати на заемодателя за определена дата в бъдещето, обикновено с лихва. При кредитът се изчислява лимитът на сумата, която може да се получи от кредитополучателя като за основа на оценката се взимат финансовата история и способността да се върне.  Заемът се отнася до отдаването на пари, имущество или други блага в замяна на бъдещо погасяване на главницата заедно с лихви или други финансови такси фиксирани като период и с определена лихва. Условията на заема се договарят от всяка страна по сделката преди да бъде прехвърлено, това което подлежи на отдаване за заем.

материал на 

автор Наталия Чомакова