Хората казват,че всяко нещо ,,първо” случило се с нас- остава завинаги в съзнанието ни…
Да така е ….
И сега, след толкова години вече, си спомням моя първи 15 септември. Той остана у мен с хубави и не толкова приятни моменти.
Хубавите:
– ранното събуждане, по тъмно и вълнението за нещо много, много различно в моя детски свят
– новите дрехи
– новата ми чанта- не раница. Tя беше кожена, синя и имаше презрамки, за да се носи на гръб
Спомням си водата, която мама плисна пред мен…
Огромния училищен двор, пълен с хора малко ме уплаши….
И започна моето притеснение и не толкова хубавите моменти.
Обзе ме едно напрежение…
Започнаха да идват учителите и аз почнах да търся с поглед коя ще е моята. Тя беше за мен много важна, защото всички у дома ми бяха казали, че да си ученик, да си в клас е много важно, че учителят е най-умният човек, чиито думи аз трябва да чувам добре, а неговите нареждания са закон в клас … Вече си я бях представила- сериозна ,млада.. красива като мама… Към нас тръгна такава учителка и аз се зарадвах, но се оказа, че тя е класна на съседния клас… До мен застана възрастна жена с широка усмивка и топло изражение. Тя беше моята първа учителка… Обърнах се и погледнах майка си. Тя ми кимна с глава… Подредиха ни… Започнахме да влизаме и тогава едно голямо момче изкрещя: ,,Зайци”. Едва не заплаках... Как така ?АЗ СЪМ УЧЕНИЧКА... и след този момент нямам спомен…
У дома помня само как споделих, че моята учителка е възрастна, но мама каза, че точно по тази причина тя е още по-ценна, защото знае как да обяснява всички уроци добре, защото е учила много ученици.. А и в училище е важно какво ще науча аз и как ще се държа с всички там…
Това ми беше достатъчно, за да разбера, че ме чакат задължения, с които аз ще се справя, ако работя, слушам учителите и родителите си и ако се държа правилно..
/спомени…/
