Бях на откриването на две учебни години в столично частно училище.

Букетите бяха като за половин цветарски магазин, колите като от автомобилно изложение, а тоалетите като от церемония в Холивуд. Разбира се пак имаше стихове, изпълнени от деца, организация, вид церемония, ръкопляскания. Те обаче някак се изгубиха сред надпреварата да се демонстрира мощ. Нямаше го стария училищен звънец, овързан със здравец, нямаше го вълнението на момиченцата с плитки и кордели и на момченцата с бели чорапки и загладени перчеми. В моето детство имаше директор с огромно сърце, учителки, в които се влюбвахме и персонал, който познаваше всяко дете, а стаите и коридорите блестяха.

За Бога, само не ме обвинявайте в носталгия по онова време, което съсипа живота на милиони. Просто регистрирам разлики в душевните нагласи към най-свидното и свято за българина някога и завинаги – образованието. То пак ни е важно, пак знаем, че без него децата ни са обречени на нищета и в него ни е надеждата, почти единствена, да се осъществим и продължим чрез наследниците.

Те отсега чуват кои колежи в Европа и Америка обсъждат родителите и обкръжението им.

Те не са виновни, че образованието претърпя няколко тежки оперативни намеси. Бяха трансплантирани текстове с желание да заменят класическите, но се получи т.нар „отхвърляне” на организма.

Започна голямото лутане – да сме едновременно ултра модерни, но и да запазим идентичност. Да запазим част от основополагащото, но да вмъкнем и иновативни теми и подходи. Дотолкова, че децата в немалък процент говорят, пишат и четат по-добре на чужд език, отколкото на родния. Той им е архаичен, непознат. Трудно го четат, трудно си превеждат прочетенето и започват да изостават от предвиденото темпо. Темпото поддържат чрез плейстейшъните, където акуратно ги обучават как да убиват, но и да оцеляват. (Как ли би реагирал баща ми – Светла му памет, чието любопитство към света го водеше към компютрите на 92 г., но не му достигна времето…. Правнучката му, която той не дочака / на 3,6 г./, борави по-умело от мен с новите устройства и само от време на време простенва:”Деди, нямам WF”. Внуците ми си пускат английска музика, макар че малката познава и десетина класически български детски песнички…)

Объркана съм, обувките на съвременното училище наистина са лачени, но колко ли са здрави и от какъв материал са направени? Внос ли са, като всичко друго и има ли определена цел в масовото им носене?

Да, българското училище сега е „лачено” – нови, дворцови сгради, подходящ интериор, картини и цветя в коридрите, автомати за закуски и напитки и т.н., наточени майки в джипове водят децата на даскало, после ги прибират, а междувременно са на масаж, маникюр и анти ейдж маска. Те са поне средно интелигентни, много информирани – четат всички форуми и на групички обсъждат всяка промяна, свързана с учебния процес.

Мъже с престижни професии изкарват луди пари, с които заплащат транспорт, униформи, помагала, зелени и всякакви училища, спортове, допълнителни уроци по езици, инструмент и т.н. Едно учениче в частно училище годишно струва колкото целогодишната средна заплата на работещ висшист. Той обаче няма шанс да види дали са лачени обувките в тези училища, защото децата му ще бъдат в държавно.

Там ще има деца с китайски маратонки и ранички, ще са облечени от Илиенци, а някои по-маловажни дреболии ще са от „Всичко по 1 лв.” Дали пък няма да им е по-комфортна да са себе си, да не си разказват чий баща колко милиона има и колко е известен? Ще ядат парче пица или баничка, когато огладнеят. Ще имат стари марки телефони и няма да се състезават чий е по-як…Може би ще си спестят някои комплекси, каквито се насаждат в училищата-звездолети? Не съм сигурна и затова не съдя.

Само ще ви разкажа малка случка от времето, когато още бях възпитател в едно звездно наглед училище. Имахме дете, Тишо, което по рождение имаше по 4 пръста на ръцете. Другите деца не закъсняха да го нарекат „Земноводното” и така му отмъщаваха за високите оценки и похвалите. Всеки е чувал колко отмъстителни могат да бъдат децата в ранна възраст – до безмилостност. Тишо видимо страдаше от подигравките, но някак мъжествено и последователно успяваше да ги отблъсне без сила, с някакво негово си достойнство. Веднъж на двора пак се започна атака срещу Земноводното. Така, за спорта, от скука, от вродена жестокост. Бяха го обградили и се започваше, когато след кратък разговор охраната пусна един джип последен модел в двора и той спря току до групичката. От колата слезе като вихър най-ефирното момиченце, което съм виждала и до днес. То затича и се хвърли на раменете на Тихомир викайки: „Бате, бате! Ти си най-красивия, най-добрия, най-смелия, най-силния! Много те обичам! Хайде да тръгваме. Нарисувах нещо за теб!” Децата стояха в мирово мълчание. Стъписани. Той тъкмо я хващаше за ръка, когато някой неочаквано, като в американски филм, изръкопляска. Последваха го отначало плахо и други, докато накрая групата се превърна в пляскаща агитка. Тишо само прегърна малката и тръгнаха. Тук някой би казал: ”Достатъчно е да си красив и скъп за един само човек на планетата, за да си струва да живееш щастливо!”. Лично аз повече не чух за Земноводното. То беше отплувало, заедно с агресията на група деца.

Те бяха с лачените униформени обувки на училището-звездолет, но за миг обуха обикновени гуменки от нашето детство и станаха просто деца, на които животът и училището дават първите уроци. Училищни истории… Вече не съм там, липсват ми и не зная в какво са обути децата сега, дали няма нещо дигитално по маратонките, дали нямат шлемове на главите, които да възпроизвеждат уроците им за деня. Знам само, че каквото и да сътрови човешкият ум и да го превърне в индустрия, под всяка иновация и външна промяна стои едно дете – все още хуманоид, а не киборг и изпитва чувства, които трябва да се насочват и възпитават.

Лично аз бих обула всички български деца в лачени обувки, защото българското училище го заслужава!

материал от 17.09.2018 на https://www.actualno.com/
автор Божидара Димова