Манастирът “Седемте престола” е разположен в един от прелестните кътове на живописната Средна Стара планина на изток от Врачанския балкан, под връх Измерец и под старата римска крепост “Калето”.
Намира се на 86 километра на изток от София по пътя за гр. Мездра през Искърския пролом, на 50 километра от гр. Враца и на пет километра южно от гара Елисейна.
Един от най-интересните манастири по българските земи – Осеновлаският, известен още като “Седемте престола”, е разположен на 5 километра южно от гара Елисейна. Изграден е на една от извивките на Габровница в подножието на планински рид, на който се намират останки на старинна крепост, наричана от местното население “Латинско кале”.
Най-ранните свидетелства за съществуването на Осеновлаския манастир са едно четириевангелие с приписка от 1511 г. и един служебник от 1554 година.
На два пъти – през 1737 г. и в началото на XIX в., манастирът е ограбван и разрушаван от турците. Обновяван е съответно през 1770 и през 1815 г. със средства на околното население.
Особен интерес в манастира представлява църквата. Нейният план се среща рядко по нашите земи. Всъщност тя е от провинциалната, опростена разновидност на вписаните в квадрат кръстокуполни сгради. На запад наосът е предшестван от триделен притвор. Заедно със самостоятелно обособените четири междурамия двете странични помещения в притвора и главният олтар образуват общо седем култови помещения. Апсидките на шестте странични олтара, отделени от наосите чрез малки дървени иконостаси, са издълбани в дебелината на съответните им източни стени. Главният кръстовиден наос е покрит с два пресичащи се полуцилиндрични свода. В пресечището, стъпил върху арките на издаващите се между тях пандантиви, ляга нисък подкуполен барабан.
Главният олтар е на традиционното си място. Той е най-голям и единствено неговата апсида се издава вън от обема на църквата. Особен интерес представляват страничните му ниши.
На северната стена, където е каноничното място на проскомидията, а след XVI в. и на умивалнята, се отварят няколко ниши. Една от тях предизвиква по-голям интерес, защото слиза до пода и дори под него, а в горния си край не завършва с традиционната в случая конха. Това дава основание да се предположи, че сегашната църква, чиято структура може да се датира от XVI-XVII в., ляга върху останки от разрушена кръстовидна църква, принадлежаща на времето преди идването на турците.
Външният облик на настоящата църква, поправена според надписа над входа от 1868 г., се отклонява съществено от класическия вид кръстокуполни църкви. Преди всичко огромният му обединен покрив прикрива изявата на кръстните рамена, които се сливат с покритията на междурамията. Вместо добре изявени чела на напречните кръстни рамена се разливат широки “барокови” кобилици.
Тромав е и подкуполният барабан, опасан, както и цялата църква, с тежък заоблен подпокривен корниз. Вътре под купола, още един надпис напомня за възстановяването през 1868 г. под настоятелството на Христофор и Никита.
Вътрешната украса на храма е сборна. Резбените иконостаси както в централното помещение, така и в страничните, най-вероятно са от XVIII век. Наличието в църквата и по иконостасите на икони от края на XVII до XIX в. говори, че тук е воден активен духовен и просветен живот. Иконостасите са неполихромирани, с опростена резбарска композиция и най-вероятно са от XVIII век.
Детайл от иконостасни врати в страничен параклис на манастира. Дърворезба
Особен интерес представляват група икони с резбовани рамки, които по стил и маниер приличат на творби, излезли от ръката на местни майстори като поп Никола от Тетевен и даскал Урош, работили в района през XVIII век. Такива са иконите от преддверието “Св. Богородица с пророците”, “Христос Велик архиерей с апостолите” и “Йоан Предтеча”. Подобен е апостолският фриз от централния иконостас. Тук се намират и две висококачествени икони – “Христос Вседържител” и “Богородица Пътеводителка” – от XIX в., най-вероятно дело на Витановци от Трявна
Интересни са апостолските фризове и на другите иконостаси, които разнообразяват интериорите с полихромията си. Стойността на резбата в тази църква се подсилва и от неполихромирания резбован митрополски трон. В групата на иконите от XIX в. се откроява голямата многофигурна икона с рядко срещан сюжет “Страшният съд”.
Разнообразието на произведения на изобразителното изкуство говори, че в манастира “Седемте престола” са канени майстори от различни краища на страната, за да украсят неговия храм. Днес интересните сгради на манастира са реставрирани, възпроизвеждайки неговия възрожденски облик.
Из книгата на Любен Прашков, Елка Бакалова, Стефан Бояджиев “Манастирите в България”, Издателство “Спектър”, София, 1992 г.
На нивата
Ще стана раничко в зори,
ще се прекръстя и помоля,
и моят дух ще се смири:
– да бъде Божията воля!
На къра ще изляза, там
ще найда Божията нива
и житните зърна ще ям
и от росата ще отпивам.
И може би ще ме съзре
Христос, край него като мина.
И всичко той ще разбере!
И ще ме викне, като Рут
глава на неговия скут
да сложа и да си почина.
Змей Гоянин из “Майчина вяра”
Поетът е погребан зад олтарната абсида на манастирската църква
Клепалото бие
Във глуха планинска долина стояла
във стари години обител света,
кандилце блещяло, молитва се пяла
във черквица бедна, далеч от света.
И всяка неделя там старец пречестни
клепалото биел, за служба, в зори…
Ехтяли долове от глас благовестни,
отпращали ека гори, канари.
И радостно будел в покоя им вечни
пустинните горски приветният звук,
и селяни прости от близки, далечни
села на молитва се стичали тук.
И много години в усои нечути
клепалото биел калугерът стар,
но лош ден настанал: неверници люти
земя ни сторили я плен и пожар.
Дошли с меч и огън и в туй място диво,
далечно, в неделя света, по зори –
току-що клепало забило гръмливо.
Избягали старци във пусти гори.
Стоял, не побягнал монахът пречестни,
и следвал да удря клепалото пак.
Ехтяли долове от глас благовестни –
за срам и за чудо на божия враг.
Загинал монахът под меча душмански,
на служба господня остал до конец,
не трепнал духът му от страх агарянски,
приел за Христа мъченишки венец.
И скоро, ограбен, пламнал мънастиря.
Млъкнала навеки молитва света.
От божия дом не остало ни диря…
Един спомен мътен остал на света.
Един само спомен и чудо незнайно:
тук всяка неделя, по тъмни зори,
гласът на клепало разнася се тайно
по ближни долове, из глухи гори.
И селянин сепнато очи застреля,
прекръсти се бързо, нататък завий
и плахо се шушне: – Света е неделя!
Калугерът божи клепалото бий!
Юли, Седем престола
Иван Вазов
От сборника “Скитнишки песни”
“Седемте престола” – перла в полите на Балкана
Планината Ржана е малък, но ясно обособен дял на Западна Стара планина. Искърският пролом я отделя на север от Врачанската планина, а реките Габровница и Милковица – от Голема планина и Мургаш. По римско време през Ржана е преминавал важният път, свързващ Дунавската равнина със Софийската котловина. През нея е бил и пътят на Ботевите четници. Районът предоставя възможности за излет през чудно красиви немного високи върхове, запазени вековни гори, а от високите му части се откриват великолепни панорами към Стара планина.
В Ржана особено си струва да посетите прочутия осеновласки манастир “Света Богородица”, вдъхновил Вазов за прекрасната балада “Клепалото бие”. По-популярното му име сред населението е “Седемте престола” заради седемте параклиса на манастирската черква. Подобно пространствено оформление не се среща никъде в България.
Манастирът е построен на тераса над реката. Според преданието седем боляри създали седем селища в близост до манастира – Осеновлак, Огоя, Оградище, Буковец, Лесков дол, Желен и Лакатник. За тяхната отбрана селяните някога възстановили римските крепости в района “Калето” и “Мелнишки камък”. На “Калето” имало езическо капище, което било превърнато в малка църквица и тя била преместена край реката. Това била първата сграда на манастира “Седемте престола”.
Има спор дали той е основан през ХI или през ХIV век. Легенди го свързват манастира с името на Петър Делян и неговото въстание през 1040 г. срещу византийското владичество. Неговият трети брат се заселил в Пазарджишко, където приел монашеското име Георги. При нахлуването на печенегите той отишъл при втория брат Дамян във Враца, където взели решение да построят “Седемте престола”. Двамата станали първите манастирски ктитори. Съществува твърдение, че самият Петър Делян завършил живота си тук и бил погребан в манастирската църква.
Със сигурност манастирът е съществувал през ХVI век. Това се доказва от преписките в четвероевангелие в библиотеката му от 1511 година.
Манастирът е един от четиринадесетте манастира около София и по време на турското робствп е бил духовен и религиозен център с особено важна роля. Заради това през 1737 г. по заповед на султан Махмуд I е опустошен и сринат до основи.
Възстановяването му от троянския майстор Стоян станало едва 50 години по-късно, но и новата сграда не просъществувала дълго – турците отново разрушили манастира.
Днешната седмопрестолна (със седем параклиса) църква била построена едва през 1815 година. Запазен е ктиторски надпис от 1868 г., в който се казва, че куполът на църквата е изографисан със средства, предоставени от Димитър Алексов и Ангелко Митрев. Големият дървен полилей в църквата е съставен от 15 отделни разкошно резбовани части и виси под купола на църквата. Известен е сред специалистите с името “Хоро”. Големите олтарни икони са на троянския зограф Стою от 1770 година.
Манастирското клепало било изковано през 1799 г., а желязото за неговата изработка е взето от вратите на крепостта “Калето”. Това станало по идея на Св. Софроний Врачамски. Той прекарал скрит тук 14 дни заедно със спътниците си от монашескато братство на близкия Черепишки манастир, гонени от черкези.
Друга легенда разказва, че прочутият Вълчан войвода бил родом от Осеновлак. Син на селския старейшина Деян Пандурина, той бил овчар в околността. Възмутен от безчинствата на турците, Вълчан изоставил стадото, хванал гората и станал хайдутин, съратник на легендарния поп Мартин. Четата била истинско страшилище за турците. Хайдутите успели да заграбят огромно имане. Заровили го някъде из Балкана. Къде точно, никой не можел да каже, защото четата била пръсната и повечето хайдути избити. Оттогава идеята за откриването на това имане станала извор за вдъхновение на безброй български иманяри.
През 1849 г., по времето на големия родолюбец игумена йеромонах Христофор, за децата от селата на Ржана било открито килийно училище. По време на храмовия празник Рождество Богородично на 8 септември със запалени фенери се стичат на поклонение в манастира стотици миряни от околните села. Празникът се е превърнал в панаир.
“Седемте престола” предоставя отлична възможност за пренощуване. Разполага с общо 50 места за спане в чисти, спретнати стаи с по 2, 3, 5 и повече легла. На поляната пред манастира има удобен паркинг и ресторант. Оттук може да се предприемат някои приятни излети и планински преходи. На 3-4 часа ходене през връх Издремец може да се стигне хижа “Тръстеная” и оттам до гара Лакатник или през хижа “Трескавец” – до гарите Церово и Бов. Също така са възможни и преходи към гара Зверино, както и към селата Рашково и Краево по посока Ботевград. До “Седемте престола” може да се отиде с автомобил от гара Елисейна през Искърското дефиле. Разстоянието е 10 километра. Всяка вечер до съседното село Осеновлак има и автобус, който прави връзка с влака. На километър преди манастира реката тече през красив дълбок каньон, чието преминаване не е безопасно, но е истинско приключение.
Николай Генов
вестник ,,Стандарт” , 17 Август 2004
материал на http://www.pravoslavieto.com/
