Разбирателството между родителите – по-добро или не дотам – независимо от естеството си, неизбеж­но засяга проблема за възпитанието на децата. Някои родители, които впрочем остават заедно, стигат до там да обвинят децата си като причина за своето разногласие! Тогава детето заплаща цената на домашния покой. Защото в действителност то никога не е отговорно за споровете на своите създатели. Или ако е, то е защото те не постигат достатъчно съгласие за наказанието, което да му наложат или просто за това какви отговори да дадат на неговите въпроси.

Всъщ­ност нормално е детето да разделя своите родители. Една връзка между трима (дори и въпросната така без­обидна връзка), задължително поражда ситуации, в ко­ито един от тримата се чувства изключен. Най-често това се отнася за детето. За щастие – защото това изключване го успокоява. То позволява на момчето (мо­мичето) да остане за необходимия период в детството и дори ако той (тя) си мисли, че ще се ожени за мама (татко), то това се отнася за бъдещето. Между друго­то, количеството деца, въобразили си, че това събитие ще ги споходи някой ден, оставя все пак на дневен ред мисълта, че вторият партньор в семейството не се е намесил! (Включая, разбира се, и когато говорим за съвсем малки деца.) Във всеки случай тази раздяла на роди­телите, която детето се опитва да осъществи, несъзнавано е окуражавана от другата страна. Нещата се случват сякаш чувствата, приписвани на детето към неговите родители, в голяма степен са били подтик­нати от тези на родителите спрямо него. Така че не е преувеличено да се говори за тристранни отношения. Кой впрочем не е забелязвал ревността на бащата при раждането на детето? Тази ревност е рационализира­на, тоест нейният емоционален характер е сведен до факта, че жената е по-малко жена, когато се превръща в майка. А, от друга страна, някои майки реагират зле на разбирателството на тяхната дъщеря (вече девой­ка) с нейния баща, преди всичко ако отношенията меж­ду двете жени са обтегнати.

Тъй като разделите често настъпват в конфликт­на обстановка, в която децата активно или пасивно участват, те не засягат единствено родителите, фак­тическата раздяла с нищо не променя тези конфликти и често, напротив, ги ожесточава. Което се случва и в най-благоприятните случаи, сиреч – когато родителите се опитват да оставят децата встрани, докато те се ангажират с общи решения и заедно отиват да се срещ­нат с учителите или пък да се консултират с психолог.

Беноа, пораснало 17-годишно момче, предизвиква жал като го гледаш. Между две ридания той моли за по­мощ, защото не понася раздялата на родителите си. Те продължават да се разбират добре, като само бащата се е оженил отново и впрочем Беноа се спогажда чудесно с втората си майка. Той би желал да замине да живее в провинцията при баща си, ала не може да напусне май­ка си. Когато е при баща си, той мисли за майка си и обратното. Всъщност той твърди, че не може „да остави майка си сама“. В действителност Беноа долавя, че майка му е депресивна и се страхува да не и причини страдание, като я напусне, дори и въображаемо.

Несъмнено някои деца, убедени че произхождат по равно и от двамата родители, изживяват развода като че ли ги разполовяват. Разводът ги принуждава изкуст­вено да осъзнаят собствената си индивидуалност, а можем да се запитаме дали, рано или късно, тази операция не е необходима. Все пак подобно изпитание е мъчител­но и трябва да бъде придружавано. А има други деца, които, напротив, желаят раздялата и го изричат.

Гразиела, 9-годишна, е най-малката от три дъщери. Нейните сестри са много по-големи от нея, а тя е била зачената „за да спаси двойката“. Родителите работят заедно в предприятие, създадено от бащата. Те непрекъснато спорят за всичко и за Гразиела. Тя прави един учебен блокаж, който майката, бивша преподавателка, не понася. Последната отхвърля намесата на своя съ­пруг, когато той, от своя страна, „не понася тона на жена си, с който тя принуждава (тяхната) дъщеря да си пише домашните“. Гразиела заявява един ден на май­ка си: „Ти ме обичаш по-малко от сестрите ми, защото съм последна. Бих искала да не съм се раждала. Тя прави отит след отит и се наложило да и сложат йо-йо защото чувала зле. Майката не понася постоянните опа­сения на мъжа си, че е подчинен. Всеки от тях отделно ходи на консултация с психиатър, разделят се, отново идват заедно. Гразиела казва с раздразнение: „Предпочитам по-скоро да се разделят, отколкото да ги слу­шам как се карат.“

Текстът е откъс от книгата на Патрик Деларош „Проблемите на юношеството“

Автор:

Валентин Стоилов е бакалавър по психология, магистър по семейна терапия и консултиране на лица с увреждания към Софийски Университет „Св. Климент Охридски“. От 1999 година работи като детски психолог и педагог, от 2002 година и като терапевт към група за индивидуална психоаналитична психодрама. Редовен член е на Българска асоциация по психотерапия и БАПО. Управител на „Детско развитие“ ЕООД. Семеен, баща на тийнейджър.