Микеланджело Буонароти – титанът с четирите души, но и един от хората на изкуството, известен със своята невероятна работоспособност. Колко часа сън е имал този човек? Интересно е , защотото това , което е създал като продукт иска много време за работа и мнного малко часове сън.
Великият творец е роден на 6 март 1475 г. в Капрезе като втори син в семейството на Лодовико ди Лионардо ди Буонароти Симони, виден юрист и чиновник, и съпругата му Франческа, която е с моминска фамилия Ди Нери ди Миниато дел Сера. Родителите принадлежат към високопоставеното дворянство. Семейството се преселва да живее в Сетиняно, където отглеждането на момчето е поверено на дойка, която е едновременно дъщеря и съпруга на каменоделец. По-късно самият Микеланджело с ирония ще отбележи, че заедно с млякото на дойката си е засукал и своята голяма творческа страст – скулптурата.
На шестгодишна възраст загубва майка си, а по-късно бащата се жени повторно за Лукреция Убалдини. Липсата на истинска майчина любов и „мъжкото обкръжение”‘ край него (баща, по-голям брат и множество работници каменоделци) дава отражение върху неговото развитие като личност и творец. През целия си живот той се стреми към каменния блок, в който „се таи приятел верен”, както сам пише в един свой сонет.
През 1488 г. младият Микеланджело попада в ателието на майстор Доменико Гирландайо. Тук за пръв път се сблъсква със завистта, която наред със славата ще го съпътства през целия му живот. Работейки върху копие от картината „Изкушението на Св. Антоний” от немския художник Шонгауер, той отива на рибния пазар, за да пресъздаде от натура хрилете и люспите на рибите. Копието е толкова успешно, че събужда завист у неговия учител и той го излага за продан с надпис „Картина от ателието Гирландайо”. Предложена по този начин, творбата прикрива името на истинския художник и означава, че маестрото също е участвал в изработването й.
През 1489 г. талантливият младеж е забелязан от Лоренцо Медичи (Великолепния), който го приема в своя дом и така Микеланджело остава свързан с прочутата флорентинска фамилия за десетилетия напред. В Художествената академия, разположена в Палацо Медичи, той работи под ръководството на Бертолдо ди Джовани. Тук Микеланджело създава два релефа: „Битката на кентаврите и лапитите” и „Мадоната на стълбата”, които се приемат за начало на неговия път в голямото изкуство. За съжаление завистта го настига и в Палацо Медичи. Неговият съученик Ториджани, болезнено засегнат от острата критика на Микеланджело, му нанася жесток удар, като счупва носа му. Това фатално нараняване обезобразява лицето на младежа и променя неговия характер за цял живот: „…всички огледала му показват едно обезобразено лице, смазания нос сред благородните му черти. На него самия е отнета онази красота на мъжката глава, която вече е съумял да улови с молив или длето. Още по-дълбоко се затваря в себе си шестнадесетгодишният младеж, още по-бързо и по-жестоко се загнездва у него недоверието и мизантропията… Микеланджело наистина остава белязан за цял живот” (Е. Лудвиг, Двама титани, Бълг. художник, София,1991).
Воден от своя „болезнен нагон към работата” ( В. Ланге-Айхбаум, В. Курт, Гении, лудост и слава: художници и скулптури, Кибеа, София, 2005) през 1499 г. той изработва своята прочута „Пиета”, която и до днес украсява катедралата „Св. Петър” в Рим (Фиг.1). Поел тежката отговорност да създаде скулптура, „каквато никой друг жив майстор не би изпълнил по-добре”, Микеланджело сътворява шедьовър, който става толкова прочут,че името на автора дори не се споменава… Затова една нощ маестрото влиза в катедралата и издълбава двете си имена, но не на пиедестала, а върху раменната лента, която минава напреки върху дрехата на Богородица. Никога след това Микеланджело не слага подписа си на завършена творба. Може би, защото усеща, че сътвореното от неговия гений никога няма да бъде сбъркано с работата на друг велик маестро, дори той да се казва Рафаело или Леонардо да Винчи.
Фигура 1. Пиета
От един мраморен блок, повреден от усилията на бездарен скулптор, Микеланджело извайва библейския овчар Давид (1504 г.), надвил с прашката си гордия Голиат. Наречен от хората „исполин”, той е пренесен да украсява площада пред флорентинската Синьория. А десетилетия напред населението ще отброява времето от „годината, в която бе издигнат исполинът” Повикан в Рим от папа Юлий ІІ, Микеланджело извайва за неговата гробница „Мойсей” от мраморен блок, донесен специално от Карара. Легендата разказва, че когато завършил скулптурата на библейския законодател, образът се сторил толкова жив на своя създател, че той го ударил с чука и извикал: „Мойсей, говори!” Мраморът останал безмълвен, но следите от удара се забелязват и до днес на дясното коляно на колоса, който седи величествено в римската църква „Сан Пиетро ин Винколи”.
Светът отдавна се е преклонил и пред художествения гений на Микеланджело. Пак по заповед на Юлий ІІ великият творец украсява тавана на Сикстинската капела (Фиг. 2). Върху 524 квадратни метра той пресъздава Сътворението на света, като рисува 343 образа и фигури. Слизайки от скелето, което не е напускал буквално двадесет месеца, изнурен, с изкривен врат, той пише дълго писмо до семейството си, в което мимоходом отбелязва: „Завърших капелата, която трябваше да изпиша. Папата е много доволен.” През 1534 г. папа Павел ІІІ Фарнезе дава на Микеланджело званието „главен скулптор, архитект и живописец на Апостолическия дворец”. А след това го натоварва с почти невъзможна задача – да нарисува стените на Сикстинската капела. Геният отново се събужда в него и Микеланджело създава своя шедьовър „Страшният съд”. С тази творба великият творец изчерпва всички възможности на движението и на линията в живописта.
Фигура 2. Сътворението на Адам.
Микеланджело е вече на 83 години, когато създава гениалния модел на купола на катедралата „Св. Петър”, но не успява да го види в истински завършен вид, което ще направи архитектът Дела Порта. Кенет Кларк пише за него: „Това е може би най-внушителният купол в света, налагащ се без усилия над другите римски куполи, които виждаме, когато хвърлим поглед над града” (К. Кларк, Цивилизацията, Бълг. художник, София, 1977).
Интересно е да се отбележи, че през целия си трънлив житейски път, разпънат между скулптурата и живописта, той не пропуска да даде словесен израз на своите мисли и видения, като покрива писма, рисунки и случайно попаднали му листи със стихoве, сонети и наброски (Фиг. 3). Разяждан от вечно недоволство, отчаян от несъответствието между творческия замисъл и написаното, Микеланджело не отдава особено значение на своята поезия. Сломен от смъртта на Витория Колона, неговата голяма и единствена любов, той отлага и никога не издава своите стихове. Почти 60 години след смъртта му, през 1623 г. синът на неговия племенник, известен като Микеланджело–младия, събира и публикува написаното от гениалния му съименник и дядо. За съжаление, той си позволява непозволеното – да се намесва брутално, като променя думи, изрази и обръщения, което изменя звученето и смисъла на творбите. Едва през 1863 г. Гуасти във Флоренция възстановява оригиналния текст, а през 1897 г. немският филолог Карл Фрай довършва неговото дело. Книгата на Фрай се счита и до днес за класическо издание на поезията на Микеланджело.
Фигура 3. Стихове, написани от ръката на Микеланджело
Великият творец, съчетал в себе си скулптура, художника, архитекта и поета, наречен заради това „титана с четирите души”, умира в Рим на 18 февруари 1564 г., победен от Старостта – тази „неизлечима болест” (Сенека) . В края на живота си страда от бъбречно-каменна болест, а навярно и от сърдечна недостатъчност, понеже съвременниците отбелязват, че краката му започват да отичат. Неговото последно желание е да бъде погребан във Флоренция. Днес „титанът с четирите души” почива в града на Арно, в църквата „Санта Кроче” , а недалеч от него спят Галилео Галилей, Николо Макиавели и Виторио Алифери (голям италиански драматург).
Фигура 4. Портрет на Микеланджело от Даниеле да Волтера.
Фигура 5. Гробът на Микеланджело.
Микеланджело
***
КЪМ ТЕБЕ КОЙ НАСИЛА МЕ ПОНАСЯ
свободен уж, а с крачки оковани?
Щом без въже във примка ме опаса,
щом ме достигаш без ръце и длани,
от образа ти кой ли ще ме брани?
***
О, НОЩ, О, ВРЕМЕ СЛАДОСТНО И ЧЕРНО!
Към мирен свършек всеки труд напира;
прозрелият те хвали и разбира,
покоят ти мъдрецът тачи верно.
Отсичаш всяко щастие химерно
и сянка влажна мирно го прибира;
чак в най-високата страна се спира
заспалият. Аз вярвам ти безмерно.
***
КАЖИ, ЖЕНА, ЗАЩО ТЪЙ ДЪЛГОТРАЙНА
си ти, издялана (от опит зная)
в скалата, а творецът ти накрая
годините ще сторят прах незнайна.
Причина е последицата крайна:
отстъпва естеството пред оная
ръка, която мраморите вая;
а пред смъртта творбата е нехайна.
***
РОДЕНИЯТ КЪМ СМЪРТ ОТИВА;
в бега на слънцето и дните
твар земна не остава жива.
Без сладостите и злините,
без дарби и без слог висок,
без потеклото на дедите
сме сенки денем, дим във мрака.
А хора като вас със всяка
тъга и радост бяхме ние;
но след като смъртта ни скрие,
земя сме мъртва, мълчалива.
Роденият към смърт отива;
очите наши бяха цели,
със зрак във всяка кухина,
а днес са празни, почернели –
на дните станаха храна.
Превод от италиански Драгомир Петров
А за мен Микеланджело е пример за сила и работоспособност.
Ех, да имам само част от това негово качество!
