Когато Бог създал света, решил да сложи животни в него и решил да даде на всяко животно това, което то поиска. И така, наредили се зверове и птици на дълга опашка пред Божия престол, а котката тихомълком отишла в края на опашката.
На слона и мечката Бог дал сила, на заека и сърната – бързина, на бухала – способността да вижда през нощта, на птиците и пеперудите – красота, на лисицата – хитрост, на маймуната – интелигентност, на кучето – лоялност, на лъва – смелост, на видрата – игривост. Такива неща искали животните от Бог. Най-после Той стигнал до края на опашката, а там седяла малката котка и чакала търпеливо.
“А ТИ, какво ще поискаш?” попитал Бог котката. Тя свила скромно рамене: “О, каквото е останало. Нямам претенции.”
“Но аз съм Бог. Имам останало от всичко.”
“Тогава ще взема по малко от всичко, моля”, казала котката.
Бог се засмял искрено на умното малко животно и дал на котката всичко, което поискала, добавил грация и елегантност и специално и само за нея – нежно мъркане, което щяло винаги да привлича хората и да й осигурява топъл и уютен дом.
Взел й само фалшивата скромност.
