Пубертет, критическа, стрес-такова животно немаше

ПОРЕДНО ДОКАЗАТЕЛСТВО, ЧЕ ОТ ОПИТА НА СТАРИТЕ ХОРА ПО-ГОЛЯМА НАУКА НЕМАААА…
“Това пубертета и критическата сега ги измислиха! – твърдеше баба – Ние едно време нямахме такива работи!

– Как така сте нямали!? Имали сте, но не сте знаели какво е. – обяснявам й аз.
– Не ми се вярва… – не отстъпва тя. – Ако съм имала, щях да знам.
– Бабо, това не е болест, а са различни състояния. Например, като си растяла не си ли усещала промени в настроението, страх, гняв, невъзможност да се справиш с живота?
– Не си спомням такова нещо. От 10-годишна готвех за всички – точа, меся и пека хляб, докато другите са на нивата и гледах най-малкия си брат. Не съм имала време да мисля какво ми е. Ставам, изпращам мамини и почвам да шетам, че като си дойдат уморени, къщата да е чиста и манджата да е готова.
– Ами критическата? И там ли нищо не си усетила?
– Там какво става?
– Да ти е напрегнато, да си нервна, да те обливат топли вълни?
– Че аз от къде да знам? Като ми е топло – ми е топло! Като ме ядосват – се ядосвам! То цял ден си навън и работиш, от къде да ми дойде на акъла топло ли ми е, студено ли ми е? Има работа и трябва да се свърши и толкоз! Вие сега много време имате и се чудите какво да ви е. Аз нали ги гледам сега на село: млади мъже и жени на вън светло, те се затворили. Гледат филми и не правят нищо. От 3 часа следобед почват да се прибират, сериали да гледат. Слънцето високо горе на небето – те пред телевизора. Работа навън нямат ли? Защо си губят времето не знам. Много телевизия гледат, пък неграмотни.
– Е, чак пък неграмотни…
– Ами никой от тях не знае каква луна е днес, например.
– Това защо им е?
– Луната е важна. По нея много неща са разбират – какво ще е времето, кога е хубаво да сееш, кога се налива класа на нивата. Всеки трябва да знае каква луна е – пълни ли се месечината или се изпразва и в колко часа изгрява и залязва слънцето.
– Това е било важно преди, бабо. Сега други неща са по-важни.
– И какви са те?
– Ами да си образован, да имаш хубава работа, да печелиш пари…
– За образованието съм съгласна. Трябва да се учи! Ама и за там труд се иска.
– А и сега времената са различни – няма работа, парите са малко и на всички им е трудно…
– Аз съм на 100 години и не помня да е било лесно – и война е било, и глад е било и болести. Изселиха ни от родните къщи и ни докараха тука. Мъжете заминаха на фронта. В цяло село само жени, деца и старци. Ние тук, у нас, бяхме останали четири жени – аз, свекърва ми и двете момичета – майка ти и леля ти. Аз сея, аз жъна, аз вършея, продавам и купувам зърно, вземам кредити от лихвари, че и от банка и купувам земя. Свекърва ми гледа децата и двора. После тука, като беше глада 50-те години, деца умираха, защото нямаше какво да ядат… ама сега гладни били, пари нямали. Ами нямат – няма и да имат! Защото не работят. На село, за да си гладен, трябва много да те мързи и нищо да не правиш! Сега всички искат да имат, ама нищо да не правят. То така не става!
Баба така и не се убеди, че и преди е имало пубертет, критическа и депресия /това последното така и не го разбра какво е и как се хваща/. За нея лекарството за всички тези „работи” беше трудът. Тя ставаше по изгрев и цял ден работеше. Вечер, като влезеше в къщи се прекръстваше и казваше „Благодаря ти, Боже, че мръкна!”. Защото докато е светло, тя работи и не се прибира.
Зимата плетеше чорапи, чепкаше и предеше вълна и шиеше. Всяко лято слагаше стан и тъчеше. Боядисваше изпреденото, насноваваха с дядо основата и баба, като една вълшебница оплиташе и комбинираше цветове. Можех да я гледам с часове и само чаках да стане, за да седна аз и най-често да объркам всичко. И до сега понякога чувам музиката на стана. Има нещо вълшебно в тъкането – в ритмичността на шума, в тишината между ударите на бърдото, в движението на совалката, в цветовете и тихото пеене на баба.
Такава си остана. Все нещо работеше. Като се прибирах на село и все я виждах или да мете или да варосва дръвчета. Накрая, когато не можеше вече да държи мотика изправена, копаеше седнала. Покопае малко около себе си, пък се премести и така… Вече беше много възрастна и като я видех с бастун в едната ръка и метла в другата и казвах: „Бабо, стига си работила! Почивай си вече!”, а тя неизменно ми отговаряше: „Когато спра да работя и ще умра! Там ще си почивам!” После се замисляше…
– Чудна работа! Стара съм и ми ред да умирам, а пак ми е свиден живота. Що така? Господ, сигурно го е направил тъй – все да ти се живее.
Понякога я заварвах седнала на стълбите пред къщи и я питах:
– Какво правиш, бабо? – а тя с лека усмивка ми отговаря – Чакам да умра!
– Да седна до тебе, да чакаме двете?
– Седни, ама стой по-далеч! – отговаря и продължава да се усмихва, видимо доволна от шегата. Умееше да се шегува със смъртта. Преди 100-тния й рожден ден й разказвам какво предстои и кой ще дойде – роднини, журналисти, телевизия, хора от кметството и кое как ще се случи. Тя ме слуша с нарастваща тревога и притеснение и казва:
– Ааа, много страшно ми се вижда всичко… Аз дали няма да мога да умра до тогава? Като казах „умиране”, нали знаеш къде са ми дрехите за погребението? – подхваща темата за пореден път и пак става сериозна.
– Знам, бабо!
– Ще извикаш, който съм ти казала, да ме изкъпят и да ме облекат. И да не забравиш най-важното – като умра няма да плачете! Чу ли? Аз не съм умряла преждевременно, а защото ми е дошъл редът. Изживяла съм си живота. За такива, като мене не се реве! Реве се за млади хора, дето си отиват без време. Няма какво да ти е мъчно! Е, ще останеш около ковчега през нощта, че няма кой друг, но няма да плачеш! И да не те е страх! Те умрелите не са страшни, страшни са живите! От тях да трябва да се пазиш! После, когато ме заровят, няма да ме мислиш – ще пееш, ще танцуваш, ще се радваш и без черни дрехи, че така съм ги омразила. Цял живот все черно нося. Чу ли?! Да не забравиш какво съм поръчала! Няма да плачеш!