Извинявам се за почерка, ама пиша с левия шарнир, че десният нещо ми потропва и придърпва на една страна- ако пиша с него, хептен няма да ми разчетете. А и малко недовиждам- изгоряха ми оригиналните немски крушки на фаровете, сложиха ми китайски. Сега все едно съм не с фарове, а с кандилца…
…Това е дневникът на живота ми.

Ден първи- Германия, 15.11.1988 г. :

Чувам немска реч- това е добре. Значи са ме сглобили немски инженери. Сигурно съм “BMW” или “Мерцедес”. Е, айде от мен да мине- може и “Ауди”. Ще си отживея като аристократ!

Ден първи- Германия, 15.11. 1988 г., в края на работния ден, в края на конвейра:

Продължавам да чувам немска реч- това е добре. Но виждам надпис “Opel” на изхода на завода- това не е добре. Значи съм “Опел”- скапах!

Ден втори- Германия, в склада на завода на “Опел”:

Само на два дена съм, а ръждата вече ме яде! Няма лъжа, няма измама- “Опел” съм!

Ден трети- На ферибота за Италия:

Отчаян съм- не само че съм “Опел”, но и ме карат за продажба в Италия!

Ден четвърти- Милано, Италия:

Навсякъде чувам италианска реч. Шарнирите ми треперят от ужас, акумулаторът ще ми гръмне от напрежение- италианци ще ме карат! Едно семейство вече се спря на мен…Къш- къш- къш! Господи, дано да не запаля от първия път и да ми се размине.

Ден четвърти- Милано, Италия:

Мамка му, нали все пак съм немска машина, запалих от първия път и ме купиха! Семейство Олдани- луди, млади, с две лигави жабарчета- олигофренчета, които започнаха да акат, да пикат и да се боричкат по велурените ми седалки. Ех, защо Вермахта не мина и през Италия някога!?

Ден пети- Милано, Италия:

Не е истина как кара тоя италианец! Мислех, че ще съм семейна кола, а станах състезателна- от “Формула” 1! Жална ми майка на съединителя и скоростната кутия!

Ден шести- магистралата Милано- Торино:

Започвам да се съмнявам дали съм с двигател 1.6 или 3.6!? Защото преди малко изпреварих едно “Ферари”- а скоростната ми кутия още не се е разпаднала!

Ден шести- магистралата Милано- Торино, на бензиностанция:

Видях се с един “Опел”, който уж с бензинов двигател, пък тракаше, като че е с дизелов. “Защо така бе, братко!?” А той, горкият, ми изстена: “Защото не са ми сменявали маслото от 5 години!” Шарнирите ми пак стрепереха, от страх щях да изпикая целия бензин, който Олдани ми зареди…

Ден десети- на градско в Милано:

Мама мия, сеньора Олдани ме подкара! Мислех, че съм състезателна кола, оказа се, че съм каскадьорска- минавам на червено, на жълто, на стоп, на обратно движение…Само на автосервиз не минавам, а всичко вече ми тропа!

Година първа:

Карам с половин картер масло- двигателят загрява, Олдани- не!

Година втора:

Карам с по- малко от половин картер масло- двигателят загрява, та прегрява, Олдани- не!

Година трета:

Карам без масло, а се чувствам…смазан!

Година десета:

Ни жив, ни умрял съм- значи съм “Опел”!

Година петнадесета:

Умрял съм- значи отивам в България!

Година петнадесета, ноември, Горубляне:

Умрял съм, но ви убеждават, че съм жив и вие вярвате- значи сте българи!

Година двадесета:

Умрял съм и никой не вярва вече, че съм жив- значи отивам в Перник!

Година двадесета, минавайки на червен светофар в София:

Безсмъртен съм! Затова на задното ми стъкло е залепен надпис “NO FEAR!” А регистрацията ми е пернишка…

Ще се видим в Ада! Само на един червен светофар разстояние…